NICK CAVE & THE BAD SEEDS - "Dig!!! Lazarus, Dig!!!"

Шило в торба не стои. Миналата година мрачният проповедник и вярната му дружина "закопаха" легендарната колаборация Nick Cave & The Bad Seeds и нахлупиха уродливата маска "Grinderman", използвайки прикритието й за да си подрънчат шумно, да попънкарстват и да пограчат грозно-зловещо. Тази пък решиха да се самовъзкресят и ревнаха иронично срещу небесата "Лазаре, стани"!
   Обаче в случая, тежко му и горко на Лазар! Вместо, както повелява Библията, да стане мастит Апостол след надигането си от гроба, тук той е изпратен на заточение из мръснишкото въображение на митичния австралиец. И както можете да се досетите - попада в доста нетипични за светец ситуации. Обърканият библейски герой среща куп странни птици в сюрреалистичното си пътешествие във времето и пространството, докато накрая не се задушава напълно в урбанистично-параноичната черупка на съвременния човек.
   Макар и първоначално замислен като някакво нерегламентирано музикално продължение на полу-акустичния албум от 1992 г. "Henry's Dream", "Dig!!! Lazarus Dig!!!" е пълнокръвен от музикална точка. В него има по малко от всяка благинка, която обикновено сме свикнали да получаваме от Nick Cave, Mick Harvey и компания през годините. И тук, както в повечето им албуми, бетонната основа е излята от обилни дози акустика, съставена от бас (втвърдител), китара (арматура), пиано (кофраж). Но това е покрито от обилно количество стипчива глазура, забъркана от прилични дози електроника, изкривени през ефект дрезгави китари и синтезатори. Дори няколко супени лъжички ембиънт звуци допълват субстанцията, придавайки й атмосферичен привкус. И все пак, ако има нещо, което да доминира в общия саунд, това е типичният декадентски рокендрол, патентован от Зрънцата и водачът им още в началото на 80-те.
   Едноименният хитов сингъл "Dig!!! Lazarus, Dig!!!" и игривата "Today's Lesson" задават бурното начало на албума.
   Ритъмът им пулсира учестено, а когато Nick Cave престане да нарежда нескончаемите си брътвежи, бандата хорово припява заразителните рефрени. По същата поточна линия са се движили при създаването си още пост-пънкарската "Albert Go West", самоироничната и хаплива "We Call Upon the Author", провлачено тътрещата се "More News from Nowhere" и бийтовата резачка на гореща тематика "Lie Down Here (And Be My Girl)", в която чуваме най-осезаемо китарно присъствие.
   В по-блусарско темпо се поклаща "Moonland". Макар парчето да се въргаля в почти пиянска атмосфера, вокалите тук са нетипично бавни, гъвкави, дори леко джазирани. Не че на някой му пука особено, но Nick Cave на няколко места в албума показва, че може да пее и технично, освен да бръщолеви нервно с басовия си тембър и да вие окаяно като професионална оплаквачка на погребение. Най-чистите вокали логично могат да бъдат открити в баладата "Jesus of the Moon", където основен инструмент е пианото, а цигулка и флейта уплътняват мекия му звук с пестеливите си милувки.
   "Hold on to Yourself" и "Midnight Man" ухаят на пусто шосе, прорязало безкрайна тексаска пустиня и в чиято огледална повърхност се оглежда единствено прашното слънце. За това основно допринася галещото ухото мъркане на слайд китарата. Най-тежката стъпка по пътя на Лазар е меланхоличната ембиънт импресия "Night of the Lotus Eaters". Ако слушателят се взре внимателно в мъглата от хаотични звуци, ще може да различи уродливите очертания на натрапчиво-самоубийствени кошмари и да се чуе сподавеното скърцане на адските порти.
   За радост на всички изтънчени музикални психопати, Nick Cave няма никакво намерение да се кротне. Отново е тук, нахлузил старите каубойски шпицари и боботейки монотонно интелектуалните си литургии. И е по-дързък от всякога, защото упадъчно-сатиричното му перо този път взе на прицел дори някои от божиите тайнства. Коя ли е следващата мишена?