Интервю с Данчо Караджов от Сигнал




Автор: Ози
Снимки: Личен архив

   Йордан Караджов е роден на 20.01.1952 г. Първите си професионални музикални стъпки прави в група Кенари в периода 1969-1971 г. От 1971 г. е член на култовата за времето си група Златни струни, където се изявява като вокалист и втори китарист. С тази формация през 1972 г. Караджов прави и първия си професионален запис в Радио София, на песента "Дилмано, Дилберо". След близо 8 години в Златни струни, Караджов напуска групата и заедно с Румен Спасов и Христо Ламбрев основава Сигнал, където е и до днес. Тук той става лидер от самото създаване на групата, която вече е с 30-годишна история, огромен брой създадени хитове и уникално количество концерти (както сами ще се убедите). Йордан Караджов е женен повече от 30 години за съпругата си Марияна, с която имат две деца, син - Даниел и дъщеря - Лора.


   Metal Katehizis: Нека да започнем с това, че тази година имате един изключителен юбилей - 30-годишнината на група Сигнал. Честито! Групите у нас с такъв юбилей се броят на пръстите на едната ръка, а реално погледнато вие сте единствените, защото през тези 30 години никога не спряхте да съществувате. Малко или много са според теб 30 години?
   Данчо Караджов: Искам да започна със следното: наистина тези 30 години са уникални, заради това, че нито сме се разпадали, нито сме спирали да свирим дори за минута. В най-тежките времена - 1990-1991 г., успяхме да съхраним рока в себе си, като намерихме алтернатива на това, което правихме преди. И не случайно преди известно време в Пловдив, точно на 22 септември, направихме 6000-ия концерт в кариерата на Сигнал. Много се гордеем с всичко, което сме постигнали, защото по наши наблюдения площадът беше пълен с хора не по-възрастни от 30-32 години. Което идва да каже, че всъщност трансформацията на публиката по някакъв начин вече е факт. Благодарение на майки, бащи, родители, на баби и дядовци, които малко или много са били ангажирани за тази кауза. Може би всичко това е било съвсем неволно, като са пускали музиката на групата в техните домове, но ето, че резултатът е налице.
   В тези 6000 концерта, естествено, е включен и броят на участията ни в чужбина. Все пак в Русия примерно имаме над 500 концерта. В бившата Източна Германия сме ходили 18 пъти на турне. И така нататък... Включително два пъти в САЩ, два пъти в Лондон, Кипър, всички страни от бившия социалистически лагер, плюс Скандинавските страни, където работихме малко по-различна работа от амплоато ни на концертна група. Но така или иначе през всичките тези години, когато в България беше трудно, ние намирахме алтернатива да запазим групата и да стигнем до тук - за наша голяма радост.

   Нека се върнем в самото начало. Първо си бил в вокалист и китарист на група Златни струни. Разкажи ни за този период и как стана преходът от Златни струни към Сигнал?
   Аз членувах в една група, която се казваше Кенари. Това беше в периода от 1969-1971 г. По онова време се ползвахме с добра популярност в София. Всеки петък и събота свирехме в читалище "Светлина" в кв. "Иван Вазов" - бих казал легендарно читалище за българския рок. Румен Спасов, който беше басист на Златни струни, и с когото след това направихме Сигнал, дойде един ден вкъщи (аз съм родом от кв. "Красно село", а той - от кв. "Иван Вазов" - делеше ни километър, километър и половина) и ми каза: "Така и така, слушах те на един концерт с Кенари, бяхте предгрупа на Викингите". Навремето имаше такава убийствена банда, певец й беше Вили Кавалджиев. Цялата група Златни струни са били на този концерт и са харесали това, което правех за Кенари. Някои казват, че няма нищо случайно, възможно е човек да вярва в такива неща. По същото време, когато дойдоха да ме поканят да стана член на Златни струни, в България имаше някаква спартакиада. Полицията, или милицията по-скоро, изселваше хората, които са имали досие или не са били в ред със закона. Китаристът на Златни струни - Митко Хаджийски (за съжаление той вече не е между нас) - имаше известни препирни с властта и за период от 5 или 6 месеца го изпратиха да живее извън София.
   А в този момент Златни струни ги очакваше представяне на песен на "Златния Орфей" през 1972 г. По онова време "Златният Орфей" беше сцена, на която много хора мечтаеха да стъпят. Впоследствие загуби своята сила като влияние, но в онези години, в началото си, фестивалът беше много сериозен. При Кенарите започнаха проблеми и аз отидох в Златни струни. В порядъка на 8 години бях певец и китарист на групата. Всъщност основният китарист беше Иван Мишев. Те бяха двама братя - Иван и Боби Мишеви. Боби беше на ударните инструменти, а Иван - на соло китара. Аз бях втора китара и основен вокал.
   През пролетта на 1978 г. започнаха препирни в групата. Румен Спасов, басистът на Златни струни, Христо Ламбрев, клавиристът, и аз искахме групата да започне да прави малко по-мелодична музика, за да може да ни пускат по Националното радио и телевизия. Нашият репертоар тогава се състоеше от ъндърграунд музика, говоря за стил като Black Sabbath или нещо още по-мрачно. Медиите по онова време не желаеха да пускат подобна музика, защото не била в рамките на социалистическата интонационна среда. А Иван и Боби Мишеви не бяха съгласни с желанието ни за промяна на стила, защото Златни струни си бяха запазена марка точно с този мрачен стил. Залите се "пръскаха" от хора точно заради този стил музика, комбинирана с най-добрите за тогава парчета на Uriah Heep и Deep Purple. За онези години просто нямахме равни в България, но не искаха да ни пускат никъде по медиите. И в един момент през април месец групата се разби. Бих казал, че тя е една от легендарните банди за българския рок. Малко се знае за нея, особено от по-младите. Но тя има своите завоевания за този стил в България.
   Тримата - Христо Ламбрев, Румен Спасов и аз, заедно с мениджъра на Златни струни - Стефан Широков, направихме Сигнал. Няколко месеца след това поканихме Владо Захариев, който и до ден днешен е барабанист на групата.
   Минахме през много тежки моменти, но когато все пак си усетил, че има кауза, която трябва да защитаваш до край, го правиш. Както тогава казваше моята баба: "Йордане, трябва да имаш здрав задник за такова нещо!" И наистина - стиснахме зъби и минахме през трудните моменти. Те се забравят, така или иначе. При човека малко или много се помнят хубавите неща. Времето лекува тежките моменти. И ето - днес сме щастливи с факта, че стигнахме до тази годишнина. 1-ви юни 1978 г. - това е началото на Сигнал. Преди да направим групата всъщност вече имахме готова песента "Любов", която тогава за пръв път прозвуча в ефира. Това ни беше първото парче, с което хората разбраха, че се ражда нова група.

   Вие сте първата българска група, която от самото начало на съществуването си пее изключително свои собствени песни. Така правите и в първите си турнета извън България - в СССР, Германия, Полша, Чехословакия, Румъния, Куба. И там пеете единствено свои песни на български език. Така е и до днес. Защо?
   Ще ти отговоря на този въпрос с две истории. През 1989 г. в България дойде един италиански мениджър, който ни покани да направим близо едномесечно турне в Сицилия. Направи се съответната реклама по градовете, че гостува българска група, излизаме ние на площадите (идвахме си с цялото оборудване - сцена, осветление, апаратура, абсолютно всичко), и започваме да свирим. Тези, които знаеха, че ще има концерт на българска група, идваха да гледат. Тези, които просто минаваха оттам, се спираха. Италианците по принцип са много отворени към музиката. Не случайно ги смятат за най-музикалната нация. Идваха хората да ни видят за пръв и последен път, адски се радваха. Дори идваха при нас момчета с плочи на Iron Maiden и други метъл банди, които се слушаха по онова време, и ни казваха: "Ние харесваме тази музика. Искаме да ви покажем какво слушаме ние. Това, което вие представихте, ни достави удоволствие." Беше много хубаво турне. Мисълта ми беше, че този мениджър от Италия каза: "Не искам от вас да чувам нито една английска, нито една италианска дума! Ако ми трябват групи, които пеят на тези езици, аз ще си поканя оригиналите. Вие трябва да пеете само на български." И човекът на практика не сгреши. Защото ако бяхме почнали да пеем кавъри, нямаше да имаме онази идентичност, с която той искаше да ни рекламира там.


   Вторият пример, който искам да дам, е от 1995 г. Тогава свирихме в един рок клуб в Кипър. Собственикът се казваше Алекс. Той познаваше нашата музика, защото съпругата му беше българка, и ни каза: "Може да изпълнявате някое и друго ваше парче, но в повечето случаи нашите гости са шведи, норвежци, англичани, германци и ако правите само ваши неща, на тях няма да им е интересно, защото не познават музиката ви." Там имаше и един шотландец, с когото се запознахме изпълняваше “One man show", казваше се David Hill. Един ден той ни пита: "Знаете ли “Hazard" на Richard Marx?" Казвам: "Знаем го." "А знаете ли на Gary Moore еди кое си парче?" Ние: "Знаем го." Качва се на сцената, ние му свирим, той пее. И една вечер идва при мен и ми казва: "Я разкажи нещо за вашата група, известни ли сте в България, от колко години свирите?" Казвам: "Ами ние сме на 15-16 години група. Имаме 6-7 албума, концертираме и в България сме известни." И той поиска да му изсвирим едно наше парче. Обясних му, че почти имаме забрана да свирим наши парчета в този клуб. Но тъй като там идваха и българи, които работеха в този кипърски курорт, въртяхме две-три наши песни. Казах му: "Добре, ще ти изсвирим най-популярната ни до момента балада" и изсвирихме "Сбогом". Българите, които бяха в заведението, започнаха да пеят, да ръкопляскат. Като свършихме сета, той идва при мен и ми казва: "Какви сте вие, бе?!". Аз му отговарям "Какво искаш да кажеш?", а той: "Абе вие защо не си пеете вашите песни?!" Казвам му: "Нали ти обясних - клиентелата е чуждестранна, не става." А той продължава: "Къде е Алекс да говоря с него?", а аз му отговарям: "Не може да говориш с него, защото хората не ни познават песните. Хората, които ти чу да пеят парчето, са българи и знаят песента." А той ми каза: "Ти виждал ли си се отстрани, когато пееш една английска песен и една българска песен?! Виждал ли си си очите, когато пееш на български?! Просто не можеш да си представиш какво е внушението, когато пееш на български език, и какво е, като пееш на английски. Когато пееш на английски, всичкото това, което правиш, ти е твърде безразлично. Пееш го заради самата клиентела, да стане някакъв купон. Ти ако се видиш отстрани, повече няма да се сетиш да пееш на английски!"
   Та на въпроса - ето защо пеем само на български. Макар и хората да не разбират какво пееш в чужбина, няма друга сила, която да те накара да пееш по този начин, освен когато го правиш на родния си език. Тогава наистина и внушението, и визията, и опитът да превземеш хората е съвсем друг.

   Още в началото на кариерата си печелите няколко награди. Една от международния фестивал в Дрезден, където сте класирани на първо място, и трета награда от "Златния Орфей" през 1979-а година. Какво означаваха тогава за вас тези отличия и какво означават сега?
   При нас нещата с наградите бяха по-различни, отколкото днес, когато разбираме какво означава да докараш групата до 30-годишен юбилей. Ние сме група, която не е разчитала на подобни награди. Е, със сигурност ни е било хубаво, когато сме ги получавали. Особено тази в Дрезден. Да получиш награда за изпълнение и то първа награда - това означава, че в никакъв случай не сме се представили зле. А там имаше страхотна конкуренция. Уникални немски групи! Уникални музиканти! Ние след това тръгнахме на турне с една банда, която в никакъв случай не свиреше по-зле от групата на Chick Corea и всички гении на джаз-рока от това време. Такива музиканти бяха. Но като че ли сме направили впечатление с нещо различно от стандартните изпълнения за този фестивал. Изключително бяхме доволни.
   Когато си спомняме за тези награди, има нещо топло в спомена. Още от първите турнета разбрахме, че Сигнал ще имат успех. Дали краткотраен или дългосрочен (както впоследствие стана) - никой не е знаел. Едва в момента ние асимилираме, когато виждаме долу пред сцената 10-12 годишни деца да пеят парчетата, какво сме направили, без да знаем, че е трябвало да го правим. Това е разликата между старото поколение музиканти и тези, които са от новото поколение. При нас имаше убийствена енергия и идея. Да излизаме и да свирим, да свирим, само да свирим! И ето - тези 6000 концерта не са напразно. Много се гордеем с тези си качества и с това, че всъщност влязохме в подсъзнанието на хората през всички тези години. Оказва се, че да направиш това е най-трудното нещо за един артист. Както преди известно време Стефан Данаилов каза: "Много се извинявам, че 42 години ви мъча с моя образ!" Но явно хората търсят това, което винаги са искали да получат, специално от нас като удоволствие. При нас са идвали хора и са ни казвали: "Със "Сбогом" се разведох" или "С "Да те жадувам" направих детето си". И ти се усамотяваш и си казваш: "Леле, майко, тука става въпрос за нещо много сериозно!" Изпитваме страшно удоволствие, но си оставаме толкова земни, колкото сме били абсолютно през цялото това време, и хората ни възнаграждават с постоянно внимание. И този постоянен успех си има своите корени, не е току така, не е случаен. Не е като да излезеш, да свириш, някой те харесва, ставаш и заминаваш... Не става така.

   След промените у нас през 1989 година доста групи и изпълнители започнаха да парадират с това, че са били репресирани от комунистическия режим и че срещу тях се е проявявал някакъв вид дискриминация. Реално погледнато обаче вие сте от тези, които наистина имат право да кажат такова нещо. Би ли ни разказал в подробности случая от 10-и февруари 1982 г.? Какво точно се е случило?
   Тъй като съм абсолютно откровен в разговора си, искам да кажа нещо, което е истината и само истината. Тези, които се направиха на дисиденти, всъщност нямаха никакъв успех преди 1989 г. И изведнъж започнаха да казват, че комунистите им пречили те да бъдат това, което искали да бъдат. Нямали възможност да се изявяват, защото строят бил еди-какъв си. Аз бих казал, че това не е вярно. В музиката според мен, стига да можеш да я представиш както трябва, никой строй не е оправдание. Да казваш: "Тези ми пречеха, ама сега, като дойде демокрацията, ще видите вие какво ще направя!" И какво стана?! Къде останаха тези, които искаха да се направят на дисиденти? Няма ги. Значи те просто не са могли да го правят това нещо.
   Що се касае до нас, ако говорим за тези неща - ние наистина сме истински дисиденти. И като настъпи 10-и ноември започнаха да ми се обаждат по телефона и да ми казват: "Искате ли да влезнете в еди-кои си организации, които защитават дисидентите?" Казах им: "Слушайте - оставете ме на мира! Ние сме музиканти и искаме да си останем музиканти, докато Господ ни трае на сцената." Те от своя страна продължаваха: "Ама вие ще имате дивиденти." Отговорих им: "Заминавайте и изобщо не ни занимавайте с тези неща!"
   Аз отървах 20-годишна политическа присъда за вдигане на бунт срещу властта. Точно заради случая на 10-и февруари 1982 г. в Бургас. Сигурно съм имал страшен късмет, че ми се размина, но сега се шегувам, че нямаше да мога да излежа цялата присъда, защото през 1990-а последва амнистия, хахаха... А децата ми бяха на 3-4 години около този случай. Даже когато ни наказаха, жена ми беше бременна. Случаят е в общи линии нелеп от една гледна точка и много жесток от друга, защото префасонираха това, което беше станало в Бургас. Цялата трагедия беше, че организаторите обединиха два концерта в един. И в зала "Изгрев", която е с капацитет около 800 човека, имаше 2000 души. Представете си къде са се побрали тези хора. Ние половин час не можехме да стигнем до сцената. Наредиха се един кордон с милиционери, един капитан ги ръководеше, и започнахме концерта. Тъкмо беше излязъл двойният ни албум "Каскадьори" с няколко песни, които станаха големи хитове и до ден днешен живеят. Дори с "Да те жадувам" и днес свършваме концертите. Младежите започнаха да пеят, да скачат, изобщо да се забавляват като на рок концерт. "Нашите хора" извадиха палките и като се развъртяха... Така удариха едно момиче по главата - точно пред мен, че тя се свлече долу и припадна ли това дете, не си спомням какво стана... И на мен нещо ми се обърна. Спрях концерта и казах: "Не сме свикнали да свирим под ударите на милиционерски палки!" Ако бях казал на публиката: "Изяжте ги тези отпред!", щяха да ги изядат.


   Тогава, обаче, щеше да лежиш в затвора със сигурност хахаха...
   Да, тогава щях да лежа при всички положения 60 години хахаха... Обаче капитанът се обърна към мене и вика: "След концерта те свалям в мазето и те смилам от бой, мръсно копеленце!", а аз му казвам: "Добре бе, няма проблем." Както и да е... Те изчезнаха от залата, концертът продължи, мина перфектно, никакви охрани не бяха необходими. И аз въобще не знаех, че това, което съм казал, ще предизвика такава реакция, която e отишла чак горе, до Политбюро. Някакви си Сигнал, някакви си рокаджии, са дигнали бунт срещу държавата, срещу властта. А за наш лош късмет, това съвпадна с полските събития, когато в Полша беше взривоопасно. И покрай тях всичко останало вреше и кипеше. Наистина жестоко ни наказаха. Колелото много трудно тръгна отново. В продължение на 5-6 години изпращаха агенти на Държавна сигурност на всеки наш концерт. Всеки! Те си се виждаха хората - седяха си отстрани да чуят Йордан Караджов какво ще говори. Дали пак ще "псува" властта?

   До колкото успях да събера информация, наказанието е било доста сериозно. Албумите ви са иззети от търговската мрежа, по радиото и телевизията не се излъчват ваши песни, забранена е концертната ви дейност за определен период от време.
   Абсолютно. И когато ни пуснаха да свирим на 1-ви декември, близо година по-късно, Владо Войнов, който беше директор на "Концертна дирекция" по онова време, а беше и офицер от Държавна сигурност, влезе в гримьорната, извади си пистолета, допря ми го до главата (а ние бяхме добри приятели, но може и на сериозно да го е направил) и ми каза: "Една дума да те чуя да кажеш на концерта и ще ти пръсна главата! Заради тебе една година не съм спрял да ходя до Министерство на вътрешните работи и до Комитета по култура да давам обяснения!" Всъщност с това спиране на концертите ни, самата "Концертна дирекция" загуби страшно много пари. Тогава беше втората ни вълна. Първата беше с първия албум през 1979 г. А втората беше през 1982 г., с албума "Каскадьори". Страшно успешен като албум и много харесван от хората.

   Въпреки това успяхте да оцелеете и да се запазите като група. Как успяхте да го постигнете и кое или кой ви помогна най-много в тези трудни моменти?
   Имаше кой. На първо място - композиторът Дечо Таралежков. За съжаление той вече не е между живите. Той направи всичко възможно Сигнал да зазвучат едва ли не във всеки дом. През 1978, 1979, 1980 година, чрез Националното радио. Помогна също и за всичко останало, което трябваше да се направи около групата. Тогава нямаше ПиАр. Имаше си един човек, който се грижеше за връзките на групата с медиите.
   Много хора са ни помогнали, безспорно. И публиката. Постоянният интерес на публиката към Сигнал. Защото иначе нямаше да съществуваме, ако нямаше интерес. Ако свирехме тук пред 10 души, там пред 15 - така нямаше да стане нищо.

   Как успявахте да се справите с цензурата? Променяли ли сте текстове, начин на обличане или начин на държане примерно, защото някой така е наредил?
   Ако говорим за някаква цензура, то такава имаше в годините на Златни струни. В периода 1972-1973 г. Особено преди турне. Защото бяхме с дълги коси, и ги криехме. Слагахме фиби, сплитахме ги, яките вдигахме високо. Идваше човек от Дирекцията при автобуса, с който пътувахме, да проверява, да гледа... "Ааааа, много са ти широки панталоните! Какви са тия патъци, които носиш?!" Всичко, което се проверяваше, беше много смешно. Защото тези, които ни проверяваха, бяха наши приятели. Пускаха ни без никакви проблеми. Но ако бяхме с пуснати коси - абсурд! Вече като отидем в съответния град, тогава го правехме. Пускахме косите, слагахме ризите на цветя и широките чарлстон панталони, забивахме парчета в стил Uriah Heep и Deep Purple и от време на време някой се сети и напише: "Тоя певец много крещеше." Стигне писмото до Дирекцията, те ни кажат: "Наказваме ви за 3 месеца да не работите, защото някакъв каза, че си крещял на концерта." Казвам: "Абе, 3 месеца са много време!", отговарят ми: "Гледай да не станат 6!"... Ей с такива работи сме се занимавали. То днес звучи наистина много налудничаво, хахаха... И мога да кажа, че съм много радостен, че се е случило всичко това, защото в противен случай нямаше да сме преживели такива неща.

   Да де, но говориш така сега. Тогава едва ли е било толкова хубаво...
   Абе и навремето много не ни пукаше. Бяхме над нещата. Даже ето едно нещо, което искам да споделя. Мишо Белчев в годините на Златни струни работеше с групата. Така беше тогава - към еди-коя си група прикрепят еди-кой си солопевец. И Мишо Белчев точно по тази схема беше със Златни струни известно време. Едно-две турнета. Така и Марги Хранова е работила с нас. Примерно като излезем на концерт - първа част с Мишо Белчев и Марги Хранова, втора част само Златни струни. И тъй като той имаше връзки по Дирекциите, някои от тях идваха и му казваха: "Днес ще идва еди-кой си да ви наблюдава. Ще го давате по-кротко." И ние имахме план А и план Б. План А беше джангър. План Б - имахме една-две руски песни, които бяха наистина хубави парчета. Поне като ги пееш, да изпитваш удоволствие. И примерно идва Мишо и вика: "Копелета, план Б!" И на другия ден ни се казва: "Браво, момчета, страхотно беше!" В следващите дни няма кой да ни притеснява и се задейства план А, хахаха...

   Какви бяха вашите взаимоотношения с другите големи български групи от това време като Щурците, ФСБ, Диана Експрес, Тангра, и какви са сега?
   В момента нямаме никакви отношения, защото тези групи днес не съществуват. Виждаме се, казваме си "Здрасти!", но отношенията ни тогава не бяха добри. Те просто жестоко ни завиждаха. Искам да съм съвсем прям, за да има смисъл от това, което говорим. И съвсем нескрито те се зарадваха, когато по онова време спряха Сигнал. Ние няма от какво да се притесняваме за нещата, които сме постигнали тогава. Наистина мачкахме всичко живо, което излизаше пред нас на пътя! Няма група, която тогава да ни е била конкуренция. Ако е имало такава конкуренция, то това е било единствено между Сигнал и Щурците, и то най-вече заради самите фенове. Те се събираха по градинките, биеха се, спореха кой е по-добър - Щурците или Сигнал.
   Но искам да съм откровен и честен - не ни бяха добри отношенията. Вероятно и заради това, че малко или много сме българи. Знаеш тук завистта на какво ниво е. "Тоя го пускат 20 пъти по радиото, пък мене ме пускат веднъж!" И искам да съм точен и за още едно нещо - с нищо не сме помогнали да ходим да уреждаме да се върти тази или онази наша песен по радиото. Или нещо да е било подготвено с "наши" хора по радиа и телевизии. Разчитахме на всичко онова, което редакторите са харесали и не са харесали. И заради тези наши успехи не случайно сме и най-продаваната българска група, да не казвам за вечни времена - 320 000 е тиражът на първия ни албум. Който тираж смятай, че няма от кой да се мине. Просто имахме шанса хората много да ни харесат.


   През 1981 година издавате албума си "Каскадьори". Това е първия двоен рок албум в историята на музиката у нас. Чия беше идеята за този формат и имали ли сте някакви проблеми с "Балкантон" заради тази идея?
   Да не звучи самохвално, но всичко, което е дадено до ден днешен като идея в групата и е направено от групата, е минало през моята глава. Идеята за двойния албум я дадох аз. Както дадох идеята и за втория ни двоен албум - "Черно-белият", който излезе преди няколко години. Първо - специално от българска банда до тогава нямаше издавано такова нещо. И второ - не сме имали проблеми с "Балкантон". Те прегърнаха идеята без никакви задръжки. Може би имаше съмнения от търговска гледна точка дали ще се продава въобще. 200 000 копия продадохме от него. Двойни. Което оправдава не риска, но евентуалния страх от търговския ефект на всичко това. И наистина уникална истерия си беше за онова време. Даже наскоро докато подготвях песните за Антологията, която излезе преди няколко месеца, се убедих, че много неща от този албум си звучат доста истински и днес. За онова време е било доста напредничаво и модерно. Моята щерка като чу парчетата от "Каскадьори", ме пита: "Това кога сте го записвали?" Казвам: "Ами 1980, 1981 година.", а тя ми отговаря: "Вярно ли?! Ами, че то си звучи страшно модерно." Което е хубаво да го чуеш, макар и от децата си.

   В края на 80-те напускате България. Отивате да свирите в Чехия, в Скандинавските страни и в Кипър. Кое ви подтикна към това решение - решихте, че нямате какво да кажете тук у нас или просто се опитахте да си потърсите късмета в чужбина?
   Специално за Чехия ние си имахме през 1987 и 1988 година две турнета, които си бяха съвсем официални. И то при пълни зали. Трябва да се има предвид, че чехите по онова време бяха страшно напред. Уникални банди свиреха в тази държава. Дори от Чехия имаме един много смешен случай. Второто турне трябваше да го правим в комбинация с една тяхна група. Тази група свиреше по-добре от Iron Maiden - съвсем сериозно говоря. И като пеене, и като свирене, и като композиции. Страхотно ниво. Изпращат ни те един албум, за да чуем ние все пак каква музика свирят и да се подготвим евентуално с парчета от същия стил. И ни изпращат албума, който сигурно им е бил първият или вторият, преди много години, когато са правили някаква поп музика. Нашите парчета по начало си звучат по-мелодично и си казвам - "Няма проблеми! Ще стане работата."
   Отиваме в един град с много бира и страшни саламчета - Чехия е уникална в това отношение. Влизаме в залата и чуваме тези страхотни музиканти, които свирят страшен метъл. На нас ни увиснаха ченетата и си викаме: "Какво правим тук?!" А отвън публиката беше започнала да се събира. Само хеви метъл фенове! И ние се питаме каква група сме слушали в България?! Те идват при нас, запознаваме се, бяха много отворени момчета. И певецът им ни пита дали сме получили албума, който са ни изпратили. Казвам: "Получихме го, но той няма нищо общо с това, което чухме преди малко." А той ми казва: "Ааа, ние сменихме стила." Отвръщаме му: "Защо не казвате, какво ще правим сега тук?", а той съвсем спокойно: "Няма проблеми, не се притеснявайте, хората ще ви слушат, въпреки че са дошли за нас." И ние буквално минути преди концерта започнахме да правим преработки на песните, да измисляме някакви рифове в началото и в края на парчетата, за да зазвучат по-твърдо. Излизаме на сцената и започваме да свирим сола, барабани, а в следващия миг нещо много мелодично, и така изкарахме концерта. Публиката ни прие, а това турне с тази група никога няма да го забравя. Така че това си бяха съвсем нормални турнета.
   Що се касае до Кипър - там вече наистина се търсеше алтернатива, защото по това време в България нямаше работа за музиканти. Чалгата започваше да напира, с помощта на един висок, много дълъг човек. Няма да му казвам името - вие го знаете кой е.

   Гостувал ли си му?
   Три пъти. Ние сме приятели, но никога няма да му простя, че унищожи няколко поколения. Но това е друг въпрос.
   Хубавото е, че от 1996-а до към 2000-а станаха модерни клубовете, където се свиреше жива музика. Тогава ние от седем дена в седмицата свирехме шест. Защото на седмия вече не можехме да свирим от умора. Аз нито знаех кога е ден, нито знаех кога е нощ. Прибирах се вкъщи като застрелян. Но ни се свиреше. А после, както всяка мода - нещата отминават. Сега в момента в София има един единствен рок клуб и той е в Студентски град - "Маската".

   Сигнал е една машина за хитове. При вас те са толкова много, че когато през 1994 година издавате албум с най-доброто от Сигнал, вътре не успяват да намерят място всичките ви известни песни и на следващата година издавате втора част на този албум. Как се пише хит, каква е рецептата? И защо вие успявате да направите толкова много известни песни, а много други - не?
   Не знам. В истинския смисъл на това, което казвам. Ние имаме над 200 записани песни. Но за написването на хит рецепта няма. Някои питат: "Как ги пишете тези песни?", а аз им отговарям: "Абе, откъде да знам как ги пиша?!" Ето един пример - когато усещам, че идва време за албум, сядам вкъщи, пускам касетофона и започвам да си свиря произволни мелодии, в продължение на час да речем. Каквото ми скимне на главата. Това нещо го забравям за месец-два. Пускам го след това и си казвам: "Ето тук, от тази мелодия, мога да тръгна и да градя нещо." Записвам я отново, а ако ми дойде нещо на ум като продължение - записвам и него. Но трябва да си в един покой, какъвто моето семейство ми е осигурило. Което е много важно. Защото ако имам проблеми, ако не мога да съм освободен от неща, които биха ми попречили на свободния дух и на мисълта, нищо не става. Нищо няма да излезе от цялата работа.
   Как става, защо става... Аз мисля, че те и хората си го правят. Ето например, има парчета, които съм смятал, че ще станат много големи хитове, а от тях абсолютно нищо не излиза. Имахме една песен в албума "Вкусете живота" - казваше се "Каролин". Темата беше много интересна - става въпрос за един българин и една американка. Българинът й казва: "Няма да дойда при тебе в Америка, няма да ставам емигрант. Ти ще дойдеш при мен, за да видиш, че и тук грее слънцето, и тук децата са красиви, и тук има радости." Бях сигурен, че ще стане хит. А се оказа всъщност, че българинът не желае да разсъждава по такива социални текстове. А и мелодията, и текста бяха много добре направени. Това казвах и на колегите си тогава, че имам чувството, че ще направим много голямо парче. Нищо подобно. Нищо не стана. Не го харесаха. Това е.
   От този албум излязоха два големи хита - "Сляп ден" и "В друго време, в друг свят". Тях още щом ги пуснахме, и хората ги харесаха. И ти започваш да си казваш - "Едно си пишеш, друго става!"    Може би имаме огромния шанс да ни се получават нещата по отношение на новите песни.

   Като говорим за най-новите ви песни (говоря за тези от последните 3-4-5 години), те са с доста по-твърдо звучене от това, което сме свикнали да чуваме в албумите ви. Защо предприехте тази промяна или това е просто експеримент?
   Нека първо да кажем, че е било идея за експеримент. Защото след всичко композирано от нас, до момента не сме имали подобен стил. Много твърд рок. Когато го изпълняваме на живо, ни доставя невероятно удоволствие. Помня един концерт навремето, преди много, много години, на Judas Priest - уникално подреден репертоар. Излизат и смачкват публиката. Без да се интересуват дали ще имат успех или не. Просто им личи. Смачкват публиката и си заминават. И съм сигурен, че публиката след два часа си е казала: "Какво стана тука, бе?!" Идеята ни да експериментираме с нашата музика е нещо подобно. Когато пуснахме "Черно-белия албум", ако трябва да измеря в проценти кой се харесва - повече "Белия" или "Черния" ("Белия" звучи по-шлагерно) - 60-70% от хората казаха, че харесват повече "Черния". В него направихме система от много твърда музика. Казвах на хората, че експериментираме в името на това, че трябваше да пуснем такъв албум, защото искаме да се погледнем от друга страна. Не от тази, от която хората за толкова години са ни признали за нещо. Изведнъж отидохме в една територия, която дори на нас не ни беше ясна.

   Можем да го наречем един успешен експеримент.
   Да. За мен стана нещо много успешно.

   Съвсем спокойно може да се каже, че вие сте най-концертиращата група у нас.
   Определено.

   В последните 10 години подобно определение може да се използва единствено и за Б.Т.Р.
   Да, така е.

   Повечето групи днес се задоволяват със значително по-малко концерти от Сигнал. Откъде взимате тази енергия и "на живо" ли се чувствате най-добре? Живият контакт с публиката ли е най-важен за вас?
   Изключително и само живият контакт! Ние не сме група, която да е била галеник на преса или на всичко останало, което може да те направи медийна звезда. И слава Богу! Слава Богу!!! За нас, да си представим, че ще ни пуснат диска някъде и ние да буфосинхронизираме - такова нещо със Сигнал не може да се случи. И изпитваме страхотна радост, когато се явяваме на сцена. Независимо къде. Можем да свирим за 5 човека, за 500, за 1000, за 10 000 човека. Но сме сто на сто концентрирани и отдадени.

   Как преди промените у нас се уреждаха турнетата с великия соц-промоутър "Концертна дирекция"? Има ли някоя по-интересна история?
   Аз не съм против "Концертна дирекция". Може да се каже, че ние учихме занаят по онова време от "Концертна дирекция". Който занаят в момента ни помага много. Това от една страна. От друга, ако погледнем по-леката страна на въпроса, ще стане ясно защо не съм против "Концертна дирекция". Те даваха възможност да се свири много, навсякъде и искам да съм откровен - тези 6000 концерта не случайно са станали. Те са станали И благодарение на тях. Защото ние правихме от порядъка на 200-250 концерта годишно в продължение на много, много години. Сега е по-трудно да се организират такива неща. Може би сега е по-интересно, но е по-трудно. Тогава, малко или много, имаше някаква канализирана практика. Казваха - януари месец отиваш на 30-дневно турне тук, тук, тук... и тук. Организира ти се всичко. Зали, хотели, всичко. Ти отиваш и свириш.
   Имаше нещо друго, което в никакъв случай не е по-добре от сега. Тогава не можеше да си дадеш цената, която смяташ, че струваш. Там всичко минаваше през някакви тарифи, еди-колко си се получава, повече не можеш да получиш. Ние пък бяхме група, която по някакъв начин успя да пробие, работейки на хонорар, да работи на двоен хонорар. Като група, която дава на държавата повече от всички останали наши колеги. Ако можем да направим някаква трансформация към днешна дата на парите, които сме давали - това са около 300-400 хиляди долара на година. Става въпрос за 1979, 1980, 1981 година и малко след това. Давали сме ги на държавата. И тя по някакъв начин се отблагодари от тази гледна точка, че ни завишиха хонорарите. При един концерт взимахме хонорар като за два. Пак казвам - според тарифите и таблиците.
   Затова смятам, че "Концертна дирекция" си изигра ролята. Определено я изигра.


   Има ли такъв концерт, който би отделил от всички останали? Концерт, който е останал най-ярко в съзнанието?
   Не. Не бих отделил. Защото е нямало значение дали сме били уморени или примерно на 14 август 1979 година моят баща почина сутринта в 7:30, а аз вечерта на същия ден имам концерт в Бургас пред 5000 човека, разпродаден отпреди месец. При нас го няма този момент - "Абе, на мен нещо ми се случи и няма да свиря половин или една година." Задължава те групата, задължават те хората, които те чакат, и всичко останало около името "Сигнал".

   През 2002-ра след 25 години в групата клавиристът ви Христо Ламбрев напуска Сигнал. В едно негово интервю след този случай той казва, че е бил изгонен от теб и че бившите му колеги са го предали. Задължително при подобни случаи е да се чуят и двете страни. Може ли да ни кажеш твоята гледна точка по случая? Защо се разделихте с Христо Ламбрев?
   Естествено, аз имам гледна точка. И не искам да крия, че според мен моята гледна точка е правилната. Вярно е - 25 години сме свирили заедно. Вярно е - той е един от основателите на Сигнал. Музикант е отвсякъде. Страхотен музикант. С него аранжирахме песните. Ако аз съм носел идеи като музика, с него сме сядали и сме ги аранжирали. Толкова много неща сме направили заедно. Но в последните десетина години преди да се случи това нещо, той започна много опасно да залита по хазарта. Френетичното му отношение към жените също много попречи да бъде истински музикант в Сигнал. Стана страшно разсеян. Такъв музикант като него излиза на сцената и аз му казвам, че ще свирим "Скъп спомен мой", а той не знае откъде да я почне. Такова нещо не е възможно да има в една такава група. Подобни работи не сме правили дори и в читалищните времена навремето, когато сме свирили по читалища, мазета, градинки и т.н. А камо ли да излезеш на една супер официална сцена и да питаш: "От коя гама беше?" Всичко друго го интересуваше, само не и Сигнал.
   Не искам да крия - в продължение на една година не разговарях с него. За да го накарам по някакъв начин да дойде и да каже: "Абе, Йордане, какво става тук?!" Не. Такова нещо нямаше. И един ден след един концерт в Силистра, на 10-и септември 2002 година, събрах групата в едно кафене, преди да заминем за София, и казах: "Ицо, аз с тебе не желая да работя повече." Тука не говорим кой кого е изгонил. Аз не се считам за някакъв всевластен господар на тази група. Не искам да крия - имам вето. Но никога не съм провокирал колегите си с подобно нещо. И му казах: "Аз с тебе не желая да работя. Другите ми двама колеги - Владо и Сашо, ако желаят да работят с тебе, да заповядат. Ако желаят да работят с мен, да заповядат. Те ще решат какво да правят." Това е истината. Никой не съм гонил. Дори приеми, че аз напуснах групата. Това е. Те останаха с мен и продължихме напред.

   Може би точно тук е моментът да кажеш по няколко думи за членовете на Сигнал, които понастоящем са в групата.
   Ще започна с Владо Захариев - той е един от първите в групата, още от 1979 г. Бих казал, че е много интересна личност, със страхотно чувство за хумор. През всичките тези години не сме спирали да се смеем, особено като удари една чаша ракия, хахаха... Не се шегувам - това е самата истина. Тогава идва един друг негов талант, става артистичен. Няма да забравя как бяхме на едно турне, Ники Сотиров - артистът, беше водещ на шоуто. Беше преди много години. Седнали сме на масата да вечеряме, нашия Владо отвори торбата с майтапите, а Ники Сотиров се навежда към мен и ми прошепва: "Абе, аз за какво съм завършил ВИТИЗ?!" Наистина е уникален в това отношение. Много е трудолюбив, отдаден е на каузата и много ми помага в нещата, които трябва да се вършат по организацията на групата. Защото колкото и аз да имам способността да запазя сили за това, не е възможно да отидеш примерно на две срещи или да свършиш две неща едновременно. Той е човекът, който ми помага.
   Сашо Мариновски - китаристът, дойде в бандата през 1990 г. Вече е 18 години с нас и не мога да кажа, че е нов член на групата. 18 години са много време. Страхотен китарист, работохолик. И понеже аз съм винаги на топа на устата що се касае до Сигнал, той винаги ми е доставял едно уютно усещане за това, че каквото се разберем относно музиката или групата, той го прави. От неговото идване всички аранжименти на песните ги прави той. Усетих в него голям талант. В общия смисъл на нещата, той е трудолюбив човек. Хора като него има в много малко групи, да не казвам, че изобщо няма.
   Жоро Янакиев е при нас от 2005 година. Бас китарист на групата. Аз свирих 14 години на бас и в един момент започнах да си търся някой да ме замести на баса, защото ако трябва да съм откровен - омръзна ми. Страшен инструмент е, но някак си ме затваряше по време на пеене. В момента съм само певец или и втора китара. Малко или много съм по-свободен и имам възможността да експериментирам, импровизирам и т.н. Защото самият бас като инструмент е много строг. Там няма възможност за много мърдане. Трябва да си до барабаните и това е. Докато при китарите или само при пеенето нещата стоят много по-освободено. И в момента се чувствам много комфортно.

   Приемаш ли едно такова определение, че Сигнал е група от типа на Whitesnake или други подобни групи? Имам предвид Човека-група. Има една основна фигура, да речем ти или David Coverdale или някой друг от една страна, и една камара музиканти от друга, които се сменят през годините. Без всички тях групата може. Без тази основна фигура - не. То малко риторичен въпрос се получи, защото Сигнал без Данчо Караджов не може да съществува.
   Съгласен съм с това нещо. И то не защото аз съм си го помислил, а защото всички хора, които заобикалят групата като фенове, приятели и т. н., намекват за подобно нещо. Аз знам, че и моите колеги са наясно с всичко това. Но казвам съвсем сериозно - никога не съм провокирал у мен да се зароди художественият ръководител, хахаха... Никога!

   Има ли такъв музикант, който е бил в Сигнал в даден период от развитието на групата, когото можеш да отличиш над всички останали?
   Ако говорим за истинска музикантщина, това беше Ицо. Защото никой от нас нямаше тази подготовка. Като музикант, владеещ теорията на музиката. Аз примерно нямам музикално образование, но Господ ми е дал някакъв талант, който по някакъв начин съм обработил през всичките тези години и съм станал и певец, и китарист, и басист. Както казва един мой приятел, Пешо Пърпъла: "Копеле, ако не те видя на клавишните и на барабаните, не те признавам изобщо!" При Ицо нещата бяха на определено, отделно ниво. Чисто музикантско. Човек, който е завършил със златен медал Консерватория, хармония, не с шестица, а с десетка. Както неговият професор Жоро Костов ми е казвал: "Аз друг такъв ученик не съм имал." За съжаление му попречиха неща, които нямат нищо общо с музиката.

   Има ли нещо в 30-годишната кариера на групата, което, ако можеш да се върнеш назад, би променил?
   Не. Защото всичко, което е станало, е трябвало да стане. Не съжалявам за нищо. Имало е и тежки моменти. Но пак казвам - това, че са ни се случили повече хубави неща отколкото лоши, ни кара да гледаме напред.

   Предполагам, че една такава 30-годишна кариера на рок група у нас е свързана с много лишения, компромиси и неимоверни усилия. Като се обърнеш назад и погледнеш историята на Сигнал, как мислиш, заслужавало ли си е всичките тези усилия?
   Абсолютно!


   Смяташ ли, че има смисъл от преиздаване на оригиналните ви плочи на компакт диск днес, а не просто да излизат компилации от типа на "Best Of"? Въпросът ми е както за вашите албуми, така и за албумите на останалите български групи от вашето поколение. Има ли пазар според теб за такова нещо?
   Ние издадохме подобна антология.

   Не, аз не говоря за антология. Говоря за плочите. Плоча по плоча, албум по албум...
   Не е възможно такова нещо. Затова и събрах възможно най-звучащите парчета за тези 30 години и ги вкарах в тези три диска, които излязоха под името "Сигнал - Златна колекция".
   Не е възможно, първо заради издателите. Те не са съгласни всеки албум да излиза на диск. И донякъде може би са прави. В тези албуми имаше насила налагани песни, които нямаха стойността и качествата за това да отговарят адекватно на стила на групата и на всички останали парчета, които сме композирали. Сашо Йосифов, който беше директор на "Балкантон" навремето - ако не му вкараш песен в съответния албум, албумът няма да излезе. Нямам нищо против човека, но това бяха номенклатурчици, които общо взето пиеха кръвта на такива като нас. На изпълнителите. Дори ние в първия албум нямахме песен на Сашо Йосифов и всичките ни казваха: "Вие сте луди! Няма да ви излезе албумът!" Излезе! Е, пускахме после по едно парче в следващите един-два албума, но нямаше какво да се направи.

    Защо решихте да презапишете хита ви "Може би" в съвременен вариант?
   С една-единствена цел, въпреки че "цел" звучи малко меркантилно. През 1994 година, когато правихме разработките на старите неща за първия "The Best", дойде идеята да ги разработим в малко по-различни аранжименти, и то заради самите хора, които за пръв път щяха да чуят за Сигнал. При старите фенове нещата стояха малко по-различно. Те не бяха съгласни с тези разработки. И когато сега издадохме Антологията, те казаха: "Най-после ще си чуем "Може би" как е звучала през 1978 година." Но що се отнася до по-младите фенове, които идваха като публика, искахме да опознаят песните ни с по-съвременно звучене.

   Какво според теб се случва с българската рок музика днес? Как оценяваш ситуацията - като положителна или отрицателна?
   Отрицателна е при всички положения. Не случайно хората ни наричат Последните мохикани, защото разбират, че нищо след нас не става. Няма дори предмостие. Визирам единствено Б.Т.Р. и това е. За съжаление една убийствена банда като Ахат се разделиха през 1990 г. Не успяха да... Абе приказката на баба ми за здравия задник.
   Всичко мисли само за пари, а не първо трябва ли да прави музика, тази музика как да я затвърди в съзнанието на хората и т.н. Той отива и пита "Колко?" И като му отговорят "100 лева.", той казва: "Аааа, не. Аз не свиря за 100 лева или за 300 или за 1000..." А аз докато започнах да взимам пари от музика, не знам колко години минаха. Просто не знам. Докато разбера, че мога да изхранвам себе си, семейството си, две деца и т. н. И до ден днешен цялата група не е работила нищо друго, освен това, което работим.

   Което за България е уникално. И в тази връзка какво можем да очакваме в близко бъдеще от Сигнал?
   На 4-и декември ще направим концерт в Зала 1 на НДК. Той ще бъде по повод 30-годишнината на групата. Ще изпълним всичко каквото трябва. Ще върнем в репертоара песни, които хората искат да чуят, а ние се инатим и не ги свирим. Говоря за "Мина и Лора", "Каскадьори", "Да или не" и за още много неща, които са били любими парчета през всичките тези години. Ще се постараем да направим шоуто с хубав звук и с хубаво осветление. Да заприлича на един поне средноевропейски концерт. Ще поканим хората да дойдат на едно поредно шоу на групата. То в никакъв случай няма да блести с нещо авангардно или нещо, което не е актуално за самите нас като хора и като музиканти. Надявам се да се получи хубав концерт, който ще заснемем и ще издадем на DVD.
   Паралелно с това работим върху нов албум. Вероятно ще излезе през лятото на другата година. Песните ще са по текстовете на Живко Колев - човека, който написа "Сбогом". Както той се шегува: "Добре, че ви написах едно парче, че да станете популярни", хахаха...

   Да очакваме ли албумът да звучи като класическия Сигнал?
   Вероятно. В рамките на по-акустичното звучене. Както беше албумът "Цветя" от 1998 г. Той беше записан дори със Симфоничния оркестър на Националното радио. Тук може би няма да е точно така, но ще се стремим да поднесем приятно и леко нещата, за да има смисъл таланта на Живко като поет. Вече имаме едно готово парче.

   Благодаря ти за този разговор. За финал, би ли казал няколко думи специално за читателите на “Metal Katehizis"?
   Много се надявам вашите читатели, четейки това интервю, да четат между редовете. Да не го приемат съвсем буквално, защото ако човек разсъждава, сигурно ще си обясни доста неща, които всъщност в обикновения разговор трудно може да се асимилират. Да са живи и здрави, да са стойностни по отношение на своите вкусове и лека-полека да вдигаме критерия и да стигнем до истинските висоти на рок музиката. Рок музика, която преди години имаше едно наистина достойно място в нашата страна.