ASKING ALEXANDRIA - "From Death to Destiny"

Най-парадоксалното и абсурдно нещо в моментната ситуация относно Asking Alexandria е, че в пиковия момент на кариерата си, издавайки третия си студиен албум, те биват обиждани, хулени и подценявани именно заради качеството, което ги направи толкова харесвани и вълнуващи (добре де, и ненужно осмивани) за масовата публика в тежкия сектор. Говоря за разностранните влияния и нюанси, които оцветяват творчеството им, да. Англичаните се прочуха навред, защото умело успяват да вплитат в песните си онази класическа метъл нотка, едновременно с динамичността и интензивността на най-тежките стилове и разнообразието и лесната слушаемост на по-комерсиалните течения. Изведнъж обаче броени дни преди премиерата на "From Death to Destiny" точно споменатите им характеристики, заедно с насоката и промененото звучене на преждевременно достъпния материал от албума, бяха основна тема на множество говорещи и изразяващи се със завидна доза самочувствие индивиди, които изведнъж явно са получили невъобразима доза авторитет и компетентност да съдят, плюят, обсъждат и да преценят как, къде, какво и защо промененият и еволюирал звук от AA е пълен провал. Супер-олдскуул-трю-хардкор-и-не-знам-си-какви-още феновете ги намират за лигави и продали се мейнстрийм звезди, музикалните дойаени ги приемат за некадърни музиканти, старите им фенове се отрекоха от тях, защото, виждаш ли, това не било вече групата, която харесвали. Та дори и традиционно силната момичешка фен база започна да негодува от прическите на членовете на групата или някакви такива (нелепи) неща.

   Мненията са едно, но да четеш небивалици и глупости вече е съвсем друго нещо, което трябва да бъда дистанцирано от обичайните логични отзиви. Имам чувството, че сред масата почитатели на този тип музика вече има значителна (по количество) плява, говореща претенциозно и с увереността на преподавател в Сорбоната, при която етикетите и липсата на определена музикална насоченост и стандарти могат да предизвикат неистова мъка, агония и гняв. В същото време сме свидетели и на ограничени музикални представи, които пропускат наистина важните моменти. Отбелязвам всичко това, защото предразсъдъците в подобни изказвания, особено относно предмета на това ревю, са твърде много и могат да усъмнят всеки неутрален слушател в чистите предимства в този почти един час музика. А тук те са налице и изобщо не са за подценяване.

   Да не харесаш "From Death to Destiny", а да се наричаш фен на Asking Alexandria, е крайно интересен феномен, поне в моите очи. Защото да имаш подобна позиция говори, че ти никога не си разбирал и проумявал защо тази група е толкова добра. А това не е защото имат яки брейкдауни, добре вмъкнати синт-елементи и „хващащи" вокални линии. Всъщност, причината съвсем не е музикална, тя е основана на съвсем друго ниво, което разделя добрите банди от великите такива. Тя е скрита във цялата скандалност, простащина, непукизъм, блясък, елементарни музикални умения, характер и липсата на каквато и да е била претенция и високопарност в героите на това ревю. Не че тези думи могат да определят и една малка част от това, което искам да кажа и изразя по възможно най-достъпен начин, но истинската сила на тази група и причината за това, че те са толкова големи и ще продължат да растат и да бъдат оценявани е, че, както един много проницателен мой познат казва, те са рокендрол. До мозъка на костите си, във всяко едно отношение. Не разбирате какво казвам и за какво говоря? В такъв случай, по-добре отминете тази банда, този албум и спестете всякакви излишни коментари, защото никой не обича да става свидетел на мнения за Атанас Далчев от хора, които не знаят кой е Жан-Пол Сартр, ако ме разбирате. В един доста объркан и сложен момент за цялата сцена, Asking Alexandria показват едно лице и позиция, която много ясно заявява и илюстрира една загубена и позабравена, в последно време, идентичност на любимата ни музика.

   "From Death to Destiny" съвсем условно и логично може да бъде разделен на две части, първата от които е основно насочена към почитателите на йоркчани, които клонят и предпочитат по-тежката страна от творчеството на британците. Втората, от своя страна, показва по-класически поглед, настроения и стилистика. Тази сравнително рязка промяна в музикалния курс може да бъде определена като много положителна за възприемането на албума като цяло, защото едва ли някой може да се оплаче от излишна монотонност или спад на качеството. "Don’t Pray for Me" и синглите "Run Free" и "The Death of Me" би трябвало да са достатъчно показателни за по-енергичната част на "From Death to Destiny", докато "Believe" и "Creature", например, биха били добри представители на другата спомената вълна. И да, чисто технически и музикално, наследникът на "Reckless & Relentless" е елементарен, без да има нищо впечатляващо в себе си от тази гледна точка. Дори и така обичаните от всички синт-елементи почти не присъстват в очаквания си вид. Това би било атестат за поставянето на един голям минус на тези обсъждани 12 песни, но не и в този случай и при тази група. Защото всяко едно от тези парчета звучи енергично, мощно, интересно, а семплия музикален съпровод подпомага всеки един от тези аспекти. Най-силното преимущество обаче е именно така силно дискутирания нов стил на пеене на Danny Worsnop, който е просто брилянтен и превръща тези песни във вълнуващи метъл композиции, на каквито не сме ставали свидетели от прекалено много време. Само чуйте прекрасната "Moving On" със своята епична осемдесетарска атмосфера и стилистика, отговаряща на критериите на най-добрите представители на хеър и глем метъл теченията. Изобщо, с новите си певчески прийоми, фронтменът на групата ясно показва, за пореден път, музикалните си влечения, а комбинирани с променените му гласови данни и творческите му дадености, той спокойно може да бъде приет като един наследник на Lemmy Kilmister.

   Защо под всички тези описания няма максимална оценка ли? Защото Asking Alexandria все още демонстрират лека резервираност и прекомерно уважение към очакванията на феновете си и не представят идеите си в изцяло завършен вид, а именно - без харш вокали, а подобен ход със сигурност би им отивал и би помогнал за развитието им. Когато (ако) в следващия си запис момчетата се престрашат да направят нещо такова (не става въпрос за създаването на някакъв еквивалент на "Temper Temper", опазил ни Господ), не мисля, че десетката би била невъзможна.