CONVERGE - "All We Love We Leave Behind"

2012, Epitaph Records

В Converge има нещо парадоксално. Те са в състояние да те нападнат с несравнимо агресивна и емоционално изтощаваща музика, а после да внушат на слушателя, че изпитва удоволствие от това. Парадоксалното е, че не го внушават. В същия момент, когато рифът на Kurt Ballou (също и един от утвърдените продуценти на съвременния метъл) се стрелва като торпедо и Jacob Bannon надава първия си раздран рев, Converge започват безпогрешно да ни дават онова, което очакваме от тях.

   Невероятно е, че камикадзетата от Масачузетс не поставят никого в неловкото положение, налагащо ни здраво да сграбчим "Jane Doe", "Petitioning the Empty Sky" или който и да е техен албум (да, който и да е), само за да не мислим за моментната им неубедителност. Такава обаче няма - те просто са в топ форма. Перманентното им състояние. Но предвид характера на това, което правят ("Не се е*авай с нас, ако не искаш ние да се е*аваме с теб"), "All We Love We Leave Behind" е немалка изненада. Заглавия на песни, съдържащи думите "стрела" и "хищен" - още повече, че тези песни са съответно първата и последната в албума, "Aimless Arrow" и "Predatory Glow" - сякаш съвсем съзнателно подчертават насилственото звучене на групата. Между тях обаче, в рамките на ударното времетраене на албума, са поместени някои от най-необикновените моменти в кариерата на хардкор-метъл флагманите. Converge по никакъв повод не са спрели да се/ни потапят в черното, но с "All We Love We Leave Behind" използват всеки сив нюанс, който могат да извлекат от палитрата на негативизма, постигайки и дълбочината на албума, и надделяващото в него чувство на постоянно растящо напрежение. Внезапната експлозия на "Veins and Veils" е типичният адреналинов шут, запазената марка. Звярът си е все същият, само че сега проявява много повече инстинкти, а голяма част от тях не задължително са агресивни. Вземете "Coral Blue", например - при Converge тя е онази неприкрита, разяждаща ги отвътре печал, която бяха "Remember to Forget" и "This is You" при Today Is The Day. Откровено, връзката между двете групи, макар и напълно различни като жанр, няма как да е толкова крехка. "All We Love We Leave Behind" може би ще се окаже най-достъпният албум на Converge, точно какъвто е и зашеметяващият "Pain is a Warning" за експерименталния нойз акт на Steve Austin (и компания). Разбира се, само за техните стандарти. Безсрамната мелодичност на "Coral Blue" е трогателна, скоро преди квартетът отново да освободи звуковата си лудост с "Shame in the Way". Понякога тъгата завършва с гняв. В "All We Love We Leave Behind" гневът все пак е доминиращ.

   Converge още си играят с хаоса, към който ги тласка деструктивната сила на тяхната музика. В този момент обаче не само наказват, а и скърбят. "All we love we leave behind" - ако това е така, новият Converge трябва да е някакво изключение. Поне до следващия лунен цикъл...


111111111o

Shub-Niggurath