GREEN DAY - "21st Century Breakdown"

Има една известна мисъл, според която гениалността спохождала веднъж в живота. Ако отнесем цитираната сентенция към Green Day, то изглежда техният миг настъпи през 2004 г. с "American Idiot". Някой, четящ горните изречения, може и да възнегодува относно определението "гениален", лепнато точно към въпросната група. Е, на този "някой" бих предложил да направим бърз разбор на фактите. "American Idiot" изненада всички, като се оказа концептуално и високо интелектуално творение, поднесено от една изначално инфантилна пънк банда, и в крайна сметка се прие радушно и от публика (петкратно платинен в Щатите), и от критика (няколко награди "Грами", сред които и за най-добър рок албум). Добавете още нещо - въпросният диск повлече крак за издаването и на друг тематичен шедьовър две години по-късно - "The Black Parade" на My Chemical Romance. Май вече етикетът не изглежда толкова изкуствено поставен?
   И след като 2004 г. сложи край на движението по низходящата комерсиална и идейна спирала, която Green Day бавно чертаеха с продукцията си от "Dookie" насам, 2009 г. ги заварва с нов албум - отново концептуален. 70 минути след първите звуци на "21st Century Breakdown" обаче става ясно, че претенцията, заявена в откриващото парче, надвишава творческите възможности на американското трио. Музата на Billie Joe Armstrong (така отзивчива преди 5 лета) е била в капризно, женско настроение и резултатът рефлектира в албум-колаж. Характерни Green Day-ски веселяшки парчета се срещат с променящи посоката си композиции, типични за "American Idiot", стандартни рок балади и песни, навяващи директни асоциации със Sublime и The Offspring. Паралелите с предходния албум на групата са неизбежни и все пак - докато "Идиотът" влизаше на слушателя по изключително тънък начин, то тук се усеща разпокъсаност и липса на финален апломб, които спъват пълноценното възприемане. Не смятам да ви разказвам историята, но сходства има и в разработката на фабулите. По параграфа "лирика" новият диск излиза с едни гърди напред, обаче проблемът, както стана ясно, е в музикалната част. На Green Day не им е достигнала смелост да развият потенциала, заложен в парчета като "Peacemaker" (което се "радва" на най-богат и нестандартен аранжимент) и двете части на "Viva La Gloria". В тях, както и в "Christian's Inferno", "Last Night On Earth" и "Restless Heart Syndrome", е закодиран мюзикъл-подходът, с чиято помощ е съществувала евентуалната възможност да се надскочи летвата, закована пет години назад във времето. От друга страна такъв маниер несъмнено би отдалечил Green Day от традиционната им таргет-аудитория и вероятно тъкмо подобен род опасения са довели до сигурния ход и при избора на "Know Your Enemy" за първи сингъл - лековато парче, близко до тези, с които публиката свързва бандата.
   В своите търсения "21st Century Breakdown" спира на почтено разстояние от територията, запазена за другия концептуален диск, който споменах по-рано ("The Black Parade"), и регистрира присъствие на музикалната сцена просто като един добър рок албум, който си остава колеблив по отношение на тематичното изпълнение. А това е жалко, защото набраната инерция можеше да изведе американците на ниво, дори по-високо от вече достигнатото. Гениалността спохождала само веднъж, казват...