KISS - "Sonic Boom"

2009, Loud & Proud/Roadrunner/Virginia Records

Повече от три десетилетия появата на всеки нов албум на Kiss предизвиква небивал шум по света и у нас... и най-вече у тях. Така стана и през 2009 г. - "Sonic Boom" успя да се изкатери до върховете на американските класации за нула време, но, уви, по-скоро трябва да отдадем заслугата за този факт на набраната от музикантите инерция от средата на 70-те насам, отколкото на съдържанието на въпросния 19-и студиен продукт на квартета. Най-малкото, изминалите 11 лета от издаването на предишния диск, "Psycho Circus" (1998), можеха да намерят израз в нещо поне мъъъничко по-съдържателно и смислено от 11 уж нови парчета, които сякаш вече сме слушали милион пъти...
   Усещането за повторение на нещо старо, пък било то и добро за времето си, връхлита още при зърването на обложката на новия албум, наподобяваща модификация на визията на "Rock and Roll Over" от 1976 г. (нормално... поне донякъде - все пак художникът е един и същ). Констатацията, че "Sonic Boom" е първият запис на Kiss в "свежия" им състав, представящ неизменните колоси Paul Stanley и Gene Simmons в компанията на вече добре познатия Eric Singer и "новака" Tommy Thayer, дава известни надежди за звукова струйка пресен въздух, но клапанът бива безмислостно затворен още след първото изслушване на албума. Дори и многократното му пускане не помага за разсейването на тягостното чувство, че чуваме резултата от мъчителните напъни на тотално изчерпани живи (?) легенди... с извинение и към тях, и към нас, слушателите им.
   Най-общо казано, "Sonic Boom" ни предлага нещо абсолютно предвидимо - четири песни с водещи вокали на Paul, още толкова, поднесени с характерния грубоват тембър на Gene, връщащият във втората половина на 80-те опит за химн "Stand", изпят в дует от двамата ветерани в групата, и по едно парче, белязано от гласа на Eric (меко казано скучновата "All For the Glory") и Tommy (озарената от бледи глем рок прожектори "When Lightning Strikes"). Тотална композиторска безпомощност лъха и от бързо зарибяващия и още по-бързо пускащ пилотен сингъл "Modern Day Delilah", и от ретро-рокчето на Simmons "Yes I Know (Nobody's Perfect)", и от изсмукания от пръстите финал "Say Yeah!", че дори и от настъпателно тежката, но все така безлична "I'm an Animal". С една дума - жалко. Човек просто трябва да усети кога да спре.


11oooooooo

Envy