MARKUS GROSSKOPF'S BASSINVADERS - "Hellbassbeaters"

Слушайки Hellbassbeaters, ми хрумва една-единствена причина за съществуването му - след седем-осем бири Markus се е сдърпал с проклетия Weiki кой инструмент е по-важен - китарата или басът? - и се е хванал на бас за един чисто нов лъскав бас, че ще запише цял албум без омразни солокитари (на кого са му притрябвали?). Weiki само се подсмихнал ехидно - давай, демек - и Markus станал от масата, оставяйки дъртия злобар да си тананика "As Long As I Fall", докато се оглежда за закъсали фенки през дима от цигарата си.
   Прибрал се честолюбивият Markus и взел да върти телефони. Обадил се на тримата си най-близки пеещи басисти - бате Schmier от Destruction, чичко Tom от Sodom и стария другар Peavy от Rage, след което взел да върти и международни разговори. Голяма сметка навъртял (пука му - нали лейбълът ще я плати), но в крайна сметка баламосал Billy Sheehan (Steve Vai, екс-Mr. Big, екс-David Lee Roth), Rudy Sarzo (DIO, екс-Ozzy Osbourne, екс-Whitesnake, екс-Quiet Riot), Lee Rocker (Stray Cats), Marco Mendoza (Thin Lizzy, екс-Whitesnake, екс-Ted Nugent), DD Verni (Overkill), Wyzard (Mother's Finest), Dirk Schlachter (Gamma Ray), Joey Vera (Armored Saint, Fates Warning, екс-Anthrax), Stig Pedersen (D-A-D), Nibbs (Saxon), Tobias Exxel (Edguy), Jens Becker (Grave Digger, екс-Running Wild), Dennis Ward (Pink Cream 69), Peter Baltes (Accept), Jan S. Eckert (Masterplan) и Michael Muller (Jaded Heart) да ударят по едно соло в песен по избор. После докопал и певеца Apollo Papathanasio (Firewind, Time Requiem, Evil Masquerade, Majestic) и барабанистите Andre Hilgers (Rage, Axxis, Silent Force) и Stefan Arnold (Grave Digger). Накрая заредил четири чисто новички струни, препасал и той баса и се хванал за работа.
   Спечелил ли баса? Не. И то не защото баскитарата е инструмент второ качество, нито пък защото сред гостите отсъствали имена като фалшиво пеещия Steve Harris, хриптящия Lemmy Kilmister и оратора Joey De Maio. Не, причината била съвсем прозаична - записаните песни просто не били съобразени със спецификата на албума, те звучали като стандартен (макар и разностилов) материал за метъл албум и по никакъв начин не показвали, че солокитарата не е нещо, без което не можем. Добре де, с изключение на "Godless Gods" и "Dead from the Eyes Down" - и двете издържани в траш-стилистиката, със силни влияния от бас-доминирания звук на Motorhead. Що се отнася до повечето по-леки песньовки, там провалът бил пълен - особено в хелоуийнския кавър "Eagle Fly Free", който звучал като прехваленото в махалата демо на поредната квартална атракция. Дори невероятното вокално присъствие на Peavy и интересните идеи в "Romans in Black" не могли да запълнят вселенската празнота, зейнала в нея от липсата на едни най-обикновени шест струни. Може би единствената по-"мелодична" композиция, където липсата на китара била по-скоро екзотика, отколкото недостатък, била "We Live" (самият Markus усещал това и поради тази причина я курдисал веднага след интрото). Да, старият хитрец Weiki спечелил баса за лъскавия бас, но дръзкият опит за еманципация на Markus не отекнал напразно в метълските уши. Той вдъхнал кураж и сили и на други стоящи в сянка музиканти - клавиристи, барабанисти, перкусионисти, акордеонисти и прочие - да се опълчат срещу фараонското иго на святото дуо Певец-Китарист и да запишат тави с техничарски сола от гостуващи братя по оръжие (представяте ли си три солиращи акордеона, а? Че те ще издухат трите солокитари на Maiden като едното нищо). Така че тепърва ни чакат интересни албуми...