MECHANICAL POET - "Eidoline: The Arrakeen Code"

Mechanical Poet най-после успяха да се докоснат до класата на дебюта си "Woodland Prattlers". Предходното изречение вероятно би накарало запознатите с тази руска банда да подскочат радостно, но не очаквайте от MP да преповторят онзи урожай от богатства, събран в гореспоменатия шедьовър. Докато през 2004 г. механичните поети редяха изящни прогресив приказки, осигурили си подкрепата на един от най-добрите гласове на руската сцена - Максим Самосват, то сега нещата стоят малко по-иначе. В настоящия диск до голяма степен се осмислят експериментите от миналата година (бандата отбеляза 2007-а с два албума с обща продължителност от над 120 минути), които явно бяха посветени на търсенето на правилната насока за развитие. Видно е, че основният идеен мотор - китаристът Лекс Плотников - я е намерил, а и не изневерява на традицията творческите периоди на MP да са белязани с нов човек зад микрофона. Макар и качествено да отстъпва на Самосват, вокалистът Владимир Насонов успява да компенсира с други подходи, като повече агресия в пеенето, което тук-таме избива и на откровено дране, без обаче да се прекалява.
   В "Eidoline: The Arrakeen Code" разчупеността на композициите от предните албуми е жертвана в името на по-праволинейно пауър звучене, а прогът е останал предимно в саунда заради плътните водещи клавирни партии и отделни инструментални пасажи (например китарния ритъм в припевите на "Fantasies"). Основната асоциация, която ми идва на ум, вече не е Dream Theater, а Evergrey. Ако не ми вярвате, чуйте "Frontline". Интересна "подробност" е, че дискът е концептуален и е стъпил върху мотиви от "Дюн" на Франк Хърбърт, а артуъркът (елемент, на който бандата винаги е обръщала много сериозно внимание) отново е в типичния шеговито-забвен комиксов стил, този път развит в "Дюн" контекст. Когато е описан по този начин, "Eidoline" може и да ви звучи като амбициозен продукт, но истината е, че дискът се изнизва неусетно, без да товари слушателя с излишни претенции, а само го обсипва напоително с красиви мелодии, рифове и сола. Пъстротата му се обогатява от песни като откриващата назъбена "Virus", шумната лудост на "Fremen", посипващата се като нежен дъжд върху сетивата "Rain", хитово звучащата "Cathedral" и прелестната финална многогласност на "Stars".
   Всъщност съветът ми е просто да "опитате" този диск. Току-виж сте открили ново съкровище и сте се пристрастили. Точно като мен.