TRIVIUM - "Vengeance Falls"

2013, Roadrunner Records/Орфей Мюзик

След като уважението и преклонението към Trivium от страна на критици и фенове достигна апогея си в сравнително ранна фаза на съществуването на групата (точно така, става дума за ненадминатия и прекрасен "Shogun"), като че ли интересът към американците започна да изстива бавно, а устремът им към музикалните върхове започна рязко да губи скорост. Изобщо нямам предвид, че предпоследният албум на бандата "In Waves" е запис лишен от музикални достойнства и качества, но като че ли просто не отговаряше на претенциите и амбициите на Trivium за завладяване и доминация в метъл средите. Точно затова мнозина очакваха американците да се върнат в лентата на експлоатиране на най-силните си страни и да направят това, в което "In Waves" се провали - да вдигнат и надскочат летвата, която сами си поставиха и окончателно да утвърдят името си като част от знаменосците на модерния метъл. Лошото обаче в случая е не само, че те не успяват да постигнат това, а и че "Vengeance Falls" показва още по-голямо разколебание и несигурност в бандата относно музикалната им насока.

   Колкото и винаги да съм приемал за нелепо, когато за лошите страни на един албум се обвинява продуцентът, работил по него, този път трябва да призная, че аурата на David Draiman се е възползвала от амбицията на Trivium да намерят частицата, която ще ги изстреля извън собствената им орбита, и доста нагло, грубо и безвкусно на моменти се е намърдала между класически звучащите за групата идеи. Нека да уточня, че в същото време всичките тези коментари, които напълно отписват и отричат всичко позитивно и добре звучащо в този албум, далеч не са меродавни и логични. "Vengeance Falls" все пак е един много класически звучащ метъл албум, чиито главни качества и негативи се крият именно в това му определение. В стремеж да създадат продукт, който да впечатлява с директността си и да привлича феновете на метъла, в най-общия и класически смисъл на понятието, Trivium са се лишили и премахнали именно частта от звученето си, която доста сериозно ги отличаваше от колегите им - нестандартност, която изпъкваше едновременно в композиционна и инструментална гледна точка. Не че в шестия студиен албум на Matt Heafy, Corey Beaulieu, Paolo Gregoletto и Nick Augusto сме свидетели на чак такова безсилие в тези компоненти, но определено не може и да се заяви, че продукцията отговаря дори и на част от потенциала, който Trivium са показали, че са способни да изразяват чрез музиката си. Силен, хубав звук, стандартно и предвидимо развитие, спорадични и много "хващащи" рифове, които определено спасяват дори и с краткото си присъствие цели песни и може би най-неприятната изненада за доста от феновете на бандата - вокалните линии. Matt Heafy, разбира се, трудно може да бъде заклеймен в липса на идеи или умения в тази област, но като че ли и това е компонента, в който намесата на Draiman е най-силно осезаема. Не мисля, че има смисъл да се разнищва цялото това явление подробно, просто обърнете внимание на припева на едноименната песен и имайте предвид, че подобни похвати далеч не са прецедент в албума.

   Въпреки че "Vengeance Falls" не дразни с присъствието си и има своите, макар и малко, силни и впечатляващи моменти, той е по-скоро още един от преходните албуми на Trivium, който ясно показва, че не е ясно дали бандата пише музиката си в момента, защото наистина иска да звучи по този начин или защото иска да постигне някакъв определен ефект върху масите. Най-логичният отговор се намира някъде по средата, като музиката във "Vengeance Falls" значително подкрепя едно такова твърдение - невзрачна, симпатична, но неможеща да предизвиква по-сериозни реакции от няколко усмивки от благоволение. Топката е отново в полето на Trivium.


111111xooo

Davidian




 Други ревюта на TRIVIUM