PRODIGY, The - "Invaders Must Die"

2009, Take Me to the Hospital Records

Изминаха цели три петилетки, откакто The Prodigy покориха електро-света с революционния за времето си втори албум "Music for the Jilted Generation" (1994). Дузина години ни делят и от мига, в който същото това британско "чудо" завладя и не малка част от по-екстремно настроената аудитория с мачкащата "Breathe", почетената от самия Gene Simmons "Firestarter" и електро-пънк бомбата "Fuel My Fire" от хитовия "The Fat of the Land" (1997). За зла беда, оттогава положението около формированието ставаше все по-неприятно и сякаш обречено... Основните действащи лица в проекта лека-полека се разделиха и поеха в самостоятелни насоки - Keith Flint и Maxim се пробваха не крайно успешно като самостоятелни "творци", концертният китарист Rob Holliday бе отмъкнат от Marilyn Manson (и дори свири с шок рок иконата в София през 2007 г.), а човекът-чудо Liam Howlett успя да издаде ця-а-а-л един албум под името The Prodigy, "Always Outnumbered, Never Outgunned" (2004), напълно заслужено пожънал не особено ласкави отзиви...
   Вероятно именно поради току-що изброените причини, преди броени месеци Liam, Keith и Maxim оповестиха официално пред света, че възнамеряват отново да обединят сили и да записват заедно. За да бъде новината още по-"бомбастична", триото създаде и собствен лейбъл, звучно кръстен "Take Me to the Hospital Records", и се приготви да залее масите с диск, бележещ "завръщането на групата към корените й" и безкомпромисно озаглавен "Invaders Must Die".
   Уви, въпросното име като че ли е единственото безкомпромисно нещо в цялото издание.
   Макар музиката действително да представлява така очакваната от мнозина взривоопасна експериментална каша от рейв, електроника, пънк и рок (отчасти записана с барабанното участие на Dave Grohl от Foo Fighters, както стана ясно наскоро) и в първия момент да повдига духа на нищо неподозиращия, макар и добре подготвен слушател, при по-внимателно и продължително въртене на албума недостатъците му започват да лъсват един по един... по един...
   За начало, продуцираното от Liam Howlett с помощта на James Rushent (фронтмен на британските експериментатори Does It Offend You, Yeah?) творение посява обнадеждаващи кълнове с приятните синтетични рифове в двата сингъла "Invaders Must Die" и доста по-танцувалния "Omen". За кратко хващат ухото и здравата ре(йв)зачка "Thunder" с регеобразната си вокална линия и енергичните, на моменти направо брутални (в зависимост от гледната точка) "Run with the Wolves" и "World's on Fire". Не са за пренебрегване (поне не веднага) и заредените със своеобразни раздвижени инди рок структури "Colours" и "Piranha". Виж, прославящото лейбъла на групата "Take Me to the Hospital" и измамно озаглавеното "Warrior's Dance" ни връщат ненужно назад, в зората на кариерата на The Prodigy, а "Omen Reprise" и финалният химноподобен инструментал "Stand Up", донякъде подходящ за край на концерт, са си чист, досаден пълнеж.
   Накратко - разнообразен и донякъде приятно изненадващ, но някак безидеен албум; като изстрел в тъмното с цел гръмване на някой и друг британски паунд отгоре, най-вече с оглед на споменатия "бомбастичен" реюниън... Или с две думи - изнасилена история.
   Лично мнение, yeah?


111xoooooo

Envy