Интервю с Любо Малковски
 Автор: Ози |
|
Любомир Малковски е роден на 24.02.1958 г. В началото на музикалната си кариера свири в няколко джаз формации, сред които са Монтуно, Елипсис и Кода. През 1986-а, заедно с Иван Несторов, създава група Ера. През 1991 г. напуска групата и основава Ер Малък. С тази банда има издадени два студийни албума ("1" - 1992 и "Лично" - 1994) и едно концертно DVD ("15 години Ер Малък" - 2007). През музикалната си кариера Любомир Малковски е китарист, певец, композитор и текстописец. С групите, на които е член, печели наградите: "Най-добра българска рок група" през 1987-а и 1988 г. с Ера на "София Рок Фестивал"; "Златен Орфей" през 1990 г. - "Голямата награда" за музика, текст, аранжимент и изпълнение на "Градът"; "Албум на годината" и "Група на годината" с Ер Малък на годишните награди на вестник "Ритъм" през 1992; трето място в конкурса "Звукът на Passport" през 1998 г. с песента "Детето в теб". След 1998 г. Любомир Малковски се оттегля от активна музикална дейност. През 2006 г. се събира с колегите си от група Ер Малък, с които изнася концерт и подготвя нов студиен албум на групата. |
|
Metal Katehizis: Кога започна да се занимаваш с музика и каква беше причината да го направиш? Има ли музиканти в твоето семейство или решението си беше само твое? Любо Малковски: Май не съм решавал да се занимавам с музика. Мисля, че това си дойде някак отвътре. От само себе си. В семейството ми имаше любители музиканти. Баща ми свиреше на китара. С майка ми си пееха заедно. Песни за компания. Дядовците и бабите и те са се занимавали по малко, но никой не е бил професионален музикант. В началото на 80-те активно участваш в джаз формации като Монтуно, Елипсис и Кода. Днес повечето хора дори не са ги чували. Разкажи ни малко повече за този период и за участието ти в групите. Това беше време, в което всеки си експериментираше по някакъв начин. Не беше като решителна посока в живота или нещо подобно. Просто експериментирахме в най-различни посоки. В тези групи аз пак съм свирил на китара, пак сме се опитвали да правим своя музика. За мен специално няма кой знае каква разлика между всички неща, които съм правил. Може би външно, във формата по някакъв начин да са се различавали като звук или изразни средства. Иначе, винаги съм се опитвал да правя едно и също нещо. Някаква музика, която звучи вътре в мен се опитвам да я изкарам навън. От джаз към хард рок. Защо предприе такава промяна? За мен не беше промяна. За мен си беше просто изявяване на различни мои страни. Не съм го приемал като някакви противоречия. По същия начин може да се попита кога съм решил да пея примерно. Или защо съм пял и защо съм свирил? В определен момент едното е имало нужда да се изяви и съответно съм го правил. Аз съм малко интуитивен човек - правя това, което ми идва. Не седя да създавам някакви сложни планове за бъдещето: "Това трябва да се направи еди кога си". Това е малко за хора с бизнес насоченост. Не ми е най-силната черта. През октомври 1986 г. вече си в Ера. Как се стигна до създаването на групата, и кои бяха първите и членове? Те се променяха. Нямаше "твърд" състав в началото. Аз и Иван Несторов - Амебата, така известния, свирехме заедно в една от тези джаз формации - Кода. И в един момент се появи възможност. Познати правиха група за студентските бригади. Ние отидохме да свирим там защото ни се свиреше нещо различно. На тези бригади пробвахме различни неща. Получаваше се добре и ние решихме да направим група. Това е.  Фактически може да се каже, че вие двамата сте създали групата. Не. Не бих казал. Просто ние бяхме там от самото начало. Но там беше и Ники Качаров, който по-късно замина за Франция. Имаше и други хора, които се завъртяха само в началото. Това беше още в 1986-а година. За нас, за фактическо създаване на групата водехме 15 май, мисля че беше. Рок фестивала в Летния театър в Борисовата градина. За този фестивал исках също да те питам. Още с дебютното си появяване пред публика на първия "София Рок Фестивал" през 1987 г. групата печели награда за "Най-добра българска рок група". Година по-късно, през 1988-а, след участието си на втория "София Рок Фестивал" вие отново повтаряте постижението си. Очаквахте ли такъв успех и какво означаваха тогава за вас тези награди? За мен специално означаваше, че правим това, което трябва. Защото хората го харесваха, а за мен това беше главното. Сега се сещам, че тогава трябваше всяка група да се оценява от публиката. Пускаха се листчета, гласуваше се в някакви урни. И имаше групи, които си водеха агитки, които да гласуват за тях. Ние нямахме агитка, а и това ми се вижда малко извратено, когато става въпрос за рок група. Когато се получи този резултат, съм си говорил с хора за които знаех, че са фенове на други групи и ги питах: "Да не би да не сте пуснали за вашите хора?". Те отговаряха: "А-а-а-а, ние пуснахме. Но пуснахме и за вас." Така стана. Аз тази музика не съм я правил за себе си. Аз съм направил нещо, което съм усещал вътре в мен. И съм смятал, че има смисъл да го кажа на други хора. В момента, в който виждам, че това на тях им харесва, значи целта е изпълнена. Рок музиката е нещо, което трябва да се прави предимно на живо. Това с албумите е също малко извратено. Но няма начин... В този период Ера работи активно заедно с групата на Милена. Освен, че заедно концертирате, ти си и автор на повечето от песните в албума и "Ха-ха". Тя си беше автор на песните. Просто седяхме двамата и ги правехме. Така се правеха тези песни. Седим и си говорим. Имаме една китара, тя си тананика нещо, хващаме мелодията и почваме оттам да правим парчето. Но основно си бяха нейни песните. Текстовете също са нейни. Аз и групата повече по аранжимента работихме. Т. е. по формата на нещата и кое как да звучи. Какво всъщност е най-характерното амплоа на Любомир Малковски - текстописец, композитор, певец, китарист или всичко накуп? Ти като какъв се приемаш? Ха-ха-ха... Не знам. Предавам се на този въпрос! Приемам се като себе си. В началото, когато давах интервюта и ме питаха: "Ти като поет какво ще кажеш по еди кой си въпрос?" На мен ми звучеше много странно, защото не се чувствах като поет. По същия начин като ме питат "Ти като композитор какво мислиш?" е същото, защото не се чувствам като такъв. Сега вече е друго, но тогава ми звучеше много странно. Защото за мен тези неща са малко като етикети, като някакви професии. А професията е нещо, което отиваш сутрин, има работно време, правиш нещо, плащат ти заплата, такива неща. При мен такова нещо нямаше. Това си бяха неща, които си идват отвътре и нещо, което става съвсем естествено. Не се замислям върху него. Като дишането или пиенето на бира. В края на 80-те Ера правеше турнета заедно с Милена. Оттогава като че ли не си свирил с нея. Би ли излязъл отново на сцена заедно с Милена? Поддържате ли някакви контакти? Да, като се срещнем, като приятели... Не сме врагове, ха-ха-ха! Но нямам представа тя какво прави в момента. Като музика имам предвид. Така, че не мога да кажа дали бих свирил с нея, защото бих свирил нещо, което ме привлече.  Когато слушах песента "Градът" около 90-а година ми звучеше като писана за онова време. Когато я слушах в края на 90-те ми звучеше като писана за този период. Когато я слушам днес ми звучи сякаш е писана за сегашните времена. Как дойде идеята за "Градът" - една от най-големите български хард рок песни? И има ли песента връзка с книгата "Градът" на Клифърд Саймък? Нямам представа как дойде идеята. Естествено, че има връзка с "Градът" на Клифърд Саймък. Дори навремето мотото го бяхме сложили и го имаше в текста. Но идеята не е изцяло взаимствана от книгата, а след това да го направим същото с музикални средства. Първо, това е само една песен, а онова е цяла книга. По обем са несравними двете неща. Просто беше нещо, което ме вълнуваше и трябваше да го направя по някакъв начин. Не знам ти какво си спомняш, но по онова време строителството беше супер грозно. Днес не може да се каже, че сме отишли много надалеч от тогава. За това песента звучи актуално и днес. Като чия песен би я определил - на Ера (с тази група песента, доколкото знам, няма студиен запис) или на Ер Малък? Има един студиен запис с Ера, но не е излизала в албум. Тази песен тогава участва в "Златният Орфей", а там се искаше задължително песента да има запис. После я издадоха на касетка с всички песни, които са участвали на финалния кръг на конкурса. Така че, песента е правена по времето на Ера. Тогава имаше един албум с Ера, който имахме намерение да направим и бяхме започнали записите и работата върху него. След което спонсорът изчезна нанякъде и албума остана недовършен. Така и няма да се довърши никога. Песните от този албум аз по-късно направих с Ер Малък. Така че има песни, които са започнати с Ера, но са завършени с Ер Малък. Няма значение по кое време е написана дадена песен. Аз не мисля, че по някакъв по-особен, по-различен начин сме погледнали на тези песни с Ер Малък. Песента печели и наградата "Златният Орфей" за най-добра песен на 1990 г. Как приехте това отличие тогава и как го приемаш днес? Ние не отидохме на конкурса за това. На нас ни харесваше идеята, че най-после се пускат рок групи в това нещо, което беше запазена територия за така наречената естрадна музика. Това беше хубавото за нас и се радвахме, че публиката има възможност да види, че тази музика не е някаква аутсайдерска история, а са неща, които хората ги вълнуват. Що се отнася до самата награда, то ние бяхме в едно кафе и не присъствахме на пресконференцията, на която се обявяват наградите. Въобще не сме се занимавали с този въпрос. Не очаквахме, че ще има награда или нещо друго. Седяхме, пиехме си кафе и отнякъде дотърча някой и каза "Абе, вие какво правите тука?! Трябва да ви дават наградата! Идвайте, вие спечелихте!". А ние съвсем естествено му казахме: "Какви ги говориш, бе?! Я сядай тука при нас!" Това беше всъщност Голямата награда. За музика, текст, аранжимент и изпълнение. Хубаво беше. Може би ще се повторя пак за рок музиката в България, но аз винаги съм гледал на тази награда, като на награди за всички, които са правили това нещо, което ние правихме. А не като нещо, което е лично за нас. Смешното беше, че човека, на когото тогава дадоха награда за заслуги към музиката, за него нямаше статуетка. И той се снима с нашата. Малко беше неорганизирано, но не беше лошо... Може би липсата на организация идва оттам, че никой не е очаквал вие да спечелите? Там в началото имаше един проблем. Те искаха да се пее на плейбек. Това беше голям проблем за нас. Но реално за тях стана голям проблем, защото аз им казах, че ние няма да пеем на плейбек. И пяхме на живо. Наложи се да си променят цялата организация заради нас. Смятам, че винаги има неща, при които човек трябва да реши докъде може да прави компромиси с нещо. Защото примерно участието на фестивали е един вид компромис. Това не е като твой концерт, на който публиката е дошла, ти знаеш за какво си пред нея, правите каквото трябва и си отиваме по живо, по здраво. Докато този тип фестивали са малко или много за специалисти, които са дошли да видят кой къде ще сбърка и т. н. Неприятни истории общо взето, но са необходими. През 1991 г. напускаш Ера. Защо се стигна до това твое решение и имаше ли някакъв конфликт между теб и някой от членовете на групата, довел до напускането ти? Ние се разделихме, защото виждахме развитието нататък по различен начин. Аз исках да продължавам да си правя нещата на български, а те експериментираха с английски текстове. След като напускаш Ера, създаваш група Ер Малък. Откъде дойде идеята за името? Просто седяхме и си говорихме. Казахме си: "Защо да не се казваме Ер Малък?" Хем има връзка с Ера. Хем е нещо различно. Аз никога не съм криел, че лично в мен има приемственост. Не мога да избягам от себе си. Свирили сме същите песни и в Ера и в Ер Малък. Не мога да го крия. А и не мога да кажа примерно, че "Градът" е от Ера, за това няма да го свирим с Ер Малък. Аз като съм правил дадена песен, не е било заради тази или онази група, а защото така съм го мислел. Така ми идва. Нелогично ли звучи?  Напротив. Но е хубаво тези неща да ги чуем от теб. Ами, няма проблеми. И да е имало такива неща, то толкова години минаха, че вече са забравени. Едва ли някой помни точни подробности кой какво е казал, на кого го е казал, кога го е казал... Свършило е. На концерта "20 години по-късно" след като се събрахме, сложихме кръст на тези неща. Първият ви албум има изключителен за времето си успех. В някои от песните в този албум вие съчетавате хардрок звученето с български народни мотиви. Кой даде идеята за това и защо решихте да направите този експеримент? Аз пак ще ти кажа същото - направих го, защото така ми идваше отвътре. Не съм се съмнявал, че от това ще излезе нещо. Знаех, че ще излезе. И за мен си беше съвсем естествено, след като това ми звучи отвътре, аз да го направя. Защо трябва да е експеримент? Спомням си, че тогава се опитваха да слагат различни етикети, като примерно "фолк метъл" или нещо подобно. Това е без значение. Аз винаги съм смятал, че групата трябва да има собствен стил. Така, че всичките тези етикети обезличават групите. Трябва, когато чуеш името на дадена група, веднага в главата ти да изникне нещо определено. Докато като кажеш ние сме еди какви си, сякаш се криеш зад гърба на други хора, които вече са направили нещо и ти искаш да вземеш от тях. Каквото можеш, направи ти. Това е. Ако не става - не става, здраве да е. Но поне се опитай. Трябва да бъде нещо различно. Моето мнение от това, което съм чувал за толкова години като музика, от всякакви рок, хард рок, метъл групи, е че големите банди не можеш да ги причислиш в някакво течение. Те винаги са нещо различно. Те създават течения, те не са част от течението. Всяка група трябва да си намери стила. Това е много трудно нещо. Така, както го казвам, звучи лесно, но е много трудно. Трябва много време, много усилия и то целенасочени усилия. Не просто усилия. Това е малко вече по-психологически въпрос, но е свързано със самия човек. Ако самият човек търси себе си и иска да намери себе си, ще намери и музиката си. Нещата са свързани. Защото в рок музиката това е основното. Ти не правиш нещо, защото някой е казал или определил или наредил, а защото така го чувстваш. Ако искаш да направиш нещо, трябва да го направиш така, както го чувстваш. Текстът на "Българи", както и текстовете на повечето ви песни, звучат актуално и днес. Нека да си припомним: Бедни сме - дрипави, но не сме просяци Силни сме - на думи, но не сме глупави Строги сме - със едни, честни сме - с други Пълни сме с идеи Умни сме - колко ли? Нищо ли не се е променило? Не знам. Народопсихология. Тогава, когато го писах това, нещата ми изглеждаха много ясни. Сега в момента всичко ми се вижда много объркано. Днес много трудно мога да отделя един такъв общ образ на българина. Просто сега виждам много различни образи на много българи. И всеки си дърпа в някаква негова си посока. Според едни сме в Европа, според други сме в Азия, според трети сме в Африка, ха-ха-ха... Виждаш различни, несъвместими неща. "Българи" е първото нещо, което направихме с Ер Малък. С това започнахме. "Петър може сам плет да изплете, но после трябва цяло село да подпре!" Национална черта ли ни е да чакаме някой друг да ни свърши работата, някой друг да се изправи пред трудностите, а ние да стоим отстрани и да гледаме? Да. Мисля, че пословичното българско трудолюбие се е превърнало в пословичен български мързел. Аз пък винаги съм се чудел откъде идва приказката за пословичното българско трудолюбие. Веднъж говорихме с едни чехи. При тях има нещо като поговорка: "Работи като българин". В хубавия смисъл, че работи много, труди се здраво, с честен труд си изкарва прехраната. Това е останало от времето, когато българските градинари са ходили там. Просто тогава хората наистина са работили. Още един въпрос, свързан с характера на българина - спускаме ли се напред щом видим изгода? Захапваме ли кокала с все сила, за да не ни го вземе някой? Гризем ли до края дори да не сме гладни, за да не оставим за друг? Не мога да кажа, че това е национална черта. Това са различни типове хора. Тях винаги ще си ги има. Един се стреми към едно, друг към друго. Един се възползва от ситуацията, друг и се радва, трети си анализира. Очевидно е, че ти не си от тази "вълча порода". В тази връзка да те питам - често хората, когато пишат текстове, описват себе си. А ти правиш обратното. Как ти дойде идеята да опишеш точно тази порода? Няма някакъв конкретен повод. Просто това беше поредица от текстове, в които се описваха лоши неща. Те са свързани с нещата, които ни заобикалят ("Градът") или с някакви лоши черти, които имаме в човешката си природа ("Вълча порода") и т. н. Което логично ни води до следващия въпрос. Текстовете в първия ви албум са изключително социално ангажирани. Цялото усещане, което лъха от него, е разочарование от случващото се около нас, мрак, безизходица... Откъде идва целия този песимизъм? Песимизъм? Аз така го усещам. Защо? Къде е оптимистичното в "Градът" или "Вълча порода"? Или "Българи"? Ами, оптимистичното е, че нещата не са свършили. Не знам. Аз не съм го гледал като песимизъм. Между другото, забелязал съм, че в този албум всеки си вижда различни работи. С един човек навремето си говорих и той ми каза, как виждал на някаква песен от албума един старец, който си варял ракия, ха-ха-ха! А в текста такова нещо, разбира се, няма. Но той така си го представял. А на теб как ти повлия това, че усещаш безизходица в този албум? Помисли ли си: "То явно нищо не може да се направи, я дай да го карам през просото"? Тогава аз виждах нещата у нас по подобен начин. И ми хареса начина по който са описани. Че е казано това, което трябва да се каже? Да. Ами, значи, просто нещата може би са били такива. Щом до някаква степен съм изказал неща, които ти си мислил, значи те са били такива. Въпросът е, днес променени ли са тези неща или не? Някои от тези неща са променени към добро, някои към лошо. Аз ще ти кажа коя е една от най-големите награди, които съм получил за този първи албум. Получих едно писмо от едно момиче. Не си спомням откъде беше. Момичето пишеше в писмото: "Аз не виждах смисъл в нищо и мислех да сложа край на всичко. Но когато видях, че има други, които мислят като мен, реших, че има смисъл да се живее." За мен това е най-голямата награда. Една от причините да си спечелите известност в началото на 90-те сред феновете и колегите си е свиренето на живо. Правехте незабравими концерти. Доколко това е било важно за теб и вярно ли е твърдението, че текстовете звучат най-искрено, когато са изпълнени на живо? Правеха се много концерти. Имаше възможност тогава. Мога да ти дам един пример. В Ямбол, в спортната зала имахме 1500 продадени билета. По онова време. Една голяма част от тази публика вече не е тук. Спомням си и още нещо. Имаше един концерт на Ера, мисля, че беше 88-а или 89-а година. Беше някъде в Северна България, май във Врачанско. През деня техниците подготвяха сцената. Ние се мотаехме наоколо. И идват едни деца и ни питат: "Бате, вие кои сте? Хеви Метъл или Ера?" Ха-ха-ха! Основното предназначение на текстовете и песните е изпълнението им на живо. Имаш да казваш на някого нещо. И му го казваш. Директно. Имал съм случаи след концерт седя и си говоря с някой и той ме пита: "Ти какво искаш да кажеш с еди кой си текст?" Ама, ако ти не си го разбрал този текст, значи аз нищо не съм казал. Няма какво да говорим по въпроса. Аз каквото съм имал да казвам, съм го казал. Има две възможности. Или ти не си го разбрал, или аз не съм го казал като хората. Щом съм го написал, значи това е което имам да кажа. Това е моят начин на изразяване. Ако трябва после да го обяснявам, значи нищо не става. В този смисъл предпочитам концерта. Защото имам много повече такива начини и средства, с които да изясня текста, освен със самото му прочитане. Мога и да ти го внуша с поглед, ха-ха-ха... Има различни варианти. Шегата настрана, концертът е точно за това. Имаме какво да правим заедно. И нека да не бъркаме нещата. Концертът е и групата, и публиката. Като едно цяло. Не може без някоя от двете части. Веднъж си говорих с един човек и като му го казах това, той ме пита: "Как можеш да кажеш, че това е едно цяло, като музикантите са там горе на сцената, издигнати са на по-високо?" Те са издигнати само за да се виждат по-отдалеч. Нищо друго. Концерта го правим заедно. Аз мога да си свиря каквото си искам и да си пея каквото си искам, но ако хората отдолу не реагират, всичко заминава.  Кой е най-запомнящият се концерт на Ера или Ер Малък според теб? Има ли такъв, който можеш да отделиш от всички останали като най-значим или такъв, който да е останал в съзнанието ти с някаква случка, с нещо по-особено от останалите? Мога да отделя няколко концерта. Първо този, за който стана въпрос вече. Когато свирихме в Летния театър в Борисовата градина, защото ни беше първи концерт. Мога да отделя и първия ни концерт в зала "Универсиада", защото по онова време тази зала беше нещо като Мека за музикантите. Да излезеш и да свириш в "Универсиада", значи си супер. За нас това беше страхотно. Аз помня всички концерти. Във всеки има нещо, което се запомня. Примерно този, за който споменах преди малко, във Видинско с децата... Там имаше едни баби, които седяха най-отпред, на първа линия. Викам си: "На тези жени ще вземе нещо да им стане." А те издържаха концерта докрай и след това дойдоха с внучетата си да искат автографи. Включително и дъжд валя. Те си стояха на открито. След излизането си "Ер Малък 1" става албум на годината, а вие сте избрани за група на годината на годишни награди на вестник "Ритъм" за 1992-ра. С двете награди вие ставате най-популярната рок група у нас по онова време. Това повлия ли ви по някакъв начин и промени ли самите вас като изпълнители и творци? Не мисля, че ми е повлияло по някакъв начин лично на мен. Може би някои неща станаха малко по-лесни. Но дори и това не мога да кажа... Защото малко по-късно настъпи такава стагнация в икономиката и във всичко, че се прекратиха всякакви концерти. Така че, не сме се възползвали особено от това. Единствено може би ни беше по-лесно с издаването на втория албум. Не тръгваш от празно място, стъпил си вече на нещо. Но това също е нож с две остриета, защото хората очакват от теб повече. Първият ви албум се отнася основно за това, което е около вас, което ви заобикаля. За външния свят. При втория ви албум нещата като че ли са обратно - песните се отнасят за това, което е вътре във вас, за вътрешния ви свят. Текстовете са много лични, особено в песни като "Откровение" и "Признание". Не случайно и самият албум се нарича "Лично". Остана ли нещо недоизказано в този албум? Нещо, което тогава не си искал да правиш достояние на публиката? Не. Останаха само две-три песни, които не успяхме да ги направим, за да ги издадем в същия албум. Иначе си прав - това е основната причина за да го наречем "Лично". На кого ще кажеш нещо за себе си? Не ходиш наляво и надясно да говориш за себе си разни неща. Само на най-близки хора ги казваш. Това е смисълът. Той звучи и по-песимистично от първия албум, защото в него става въпрос за разочарованието от човешката природа. За нейните негативни черти, които се проявяват навсякъде. Двата албума май са като две части. Първа и Втора. Да. И една Трета, която не можа да се появи. Каква е историята на песента "Огледало"? Каква случка или събитие стои зад нейното написване? Няма конкретно събитие. Това е измислена ситуация. Представяш си какво би станало ако... А и ако се огледаш наляво и надясно има достатъчно добри примери. Не е необходимо дори да ги измисляш. Силата на Ер Малък освен в текстовете е и в концертите, в изпълненията ви на живо. В едно интервю вашият клавирист Адриан Иванов казва, че липсата на възможност за концерти и контакт с феновете в средата на 90-те е причината групата да прекрати дейността си. Доколко това е вярно и това ли беше единствената причина за разпада на Ер Малък? Основната причина беше, че нямаше концерти. Никой не правеше концерти. Това беше времето, когато един долар беше 3000 лева. Когато говорим за тези неща, хората винаги ги гледат извън контекста на самото време. Има голямо значение, че "Ер Малък 1" е записван края на 1992-ра. Докато след това през 1993-а и 1994-а сме измисляли нещата за "Лично". Самото издаване беше около 1994-а, 1995-а година. Следващата година всичко прекъсна. 1996-а и 1997-а вече беше адската инфлация. Нищо не можеше да се прави. Когато стане такъв момента, имаш различни възможности. Едни оцеляват по един начин - поотделно. Ние в нашия случай оцелявахме поотделно. Всеки си имаше семейство и трябваше да се грижи за него. Други заминаха да работят в чужбина по кръчмите. Трети се обърнаха към чалгата - това е също вид оцеляване. Хубав би бил варианта, ако всички можехме да направим като нашия барабанист Линча. Замина за Англия (жена му е оттам) и се опита там, на място да продължи да прави същото. И го прави до ден днешен. Но за това се иска да си музикант до мозъка на костите си. Какъвто е той. Ти не се ли чувстваш такъв? Не мога да кажа, че не се чувствам такъв, но просто при мен нещата са малко по-комплексни. Докато като се каже барабани и аз се сещам за него. Не се сещам за някой друг. Винаги, когато се говори за Ер Малък, се използва определението "култова" група. Защо според теб в съзнанието на хората и феновете вие сте останали като култови и какво според теб е мястото на група Ер Малък в българската рок музика? Нямам никаква представа. Честно. Защо ни наричат култова група не мога да кажа. Ако знаеш ти - кажи ми. Надявам се, че никакъв култ не е имало спрямо нас. Аз съм мислил по този въпрос, разбира се. Казвали са ми примерно, че сме най-твърдата българска група. Но това не е вярно. Защото по същото време имаше и други групи, които свиреха по-твърдо от нас. Най-различни определения съм чувал за нас. Но ние сме си били това, което сме. Основното според мен е, че сме казвали нещата, които тогава са вълнували много хора. И са казвани по начин, който те го смятат за удачен. Това е основното. Аз така мисля. Друго не виждам. Би ли казал няколко думи за членовете на Ер Малък? За Линча казах вече... Това е най-добрият музикант с когото някога съм свирил. Усещането е неописуемо. Аз като китарист и човек, който трябва да седи отпред, така наречения фронтмен, на концерт, когато усетя зад мене една маса от барабани и бас, това усещане е, че те направо ме понасят. На 20 сантиметра от сцената, разбираш ли? Аз разчитам на хората в групата. Даже имам усещането, че мога да спра да свиря. И няма да има проблем - парчето ще си звучи. Страхотно е усещането да свириш с много добри музиканти. Това е, което винаги ме е карало да свиря. Аз много често съм ходил на концерти като зрител. И там, от другата страна е много приятно. Но усещането когато си на сцената е нещо уникално. Няма как да го предам.. Това е нещо, от което косата ми се изправя! Говоря за нещо вътрешно, което е между хората, които са на сцената. Но става въпрос за случаите, в които нещата са ОК между тях. Защото има и други случаи, в които не е така... Просто се радвам, че с тези хора съм свирил, че съм имал възможност да работя с тях и нещата които сме направили са станали, защото всеки от тях е участвал. През цялото време нещата се въртят така: "Аз съм измислил това, аз съм измислил онова", но крайната форма е придадена от всички. Ако някой го няма, просто формата не е същата. Променя се. Ако си бил на реюниън концерта на Ер Малък, можеш да направиш разликата. Пак е добре, но малко в друга посока отива. Сменяш един човек и става различно.  След този концерт не направихте други. Защо? След този нямаше никакви предложения за концерт. А другата причина е, че имахме намерение да направим нови неща. Които ги започнахме всъщност. Но се получиха някои семейни проблеми, които ни попречиха да ги завършим и в момента са спрени. Това е истината. Започнахме да работим по нов албум, записвахме, но това в момента е спряно. С Линча, който беше тук миналата година лятото, двамата с него започнахме да работим по нещата. Той успя да запише барабаните на три парчета. И тъкмо тръгнах да правя другите неща и да записвам другите работи и до там беше... Това донякъде отговаря на следващия ми въпрос - какво да очакваме в скоро време от Ер Малък? Нов албум, концерт? По-вероятно е да е първо нов албум. Но не мога да кажа дата. Има ли някакъв шанс да е тази година? Има, разбира се. Защо да няма? Хората са ме питали: "Линча е в Лондон, а вие сте тука. Как ще стане?" Няма никакъв проблем. Има Интернет. Когато има нещо, аз веднага мога да му го пратя. Той ми праща обратно записаните барабани. Това става за секунди. След това за една седмица правим три-четири репетиции, правим няколко парчета. Никакъв проблем няма за това. Използвайки някакви технологии и комуникации няма никакъв проблем нещата да се подготвят от разстояние. Когато хората знаят как да си организират и да си направят нещата, в студиото се работи много бързо и лесно. При нас го няма проблема "Колко време ще ни отнеме записа?" Ами колкото да го изсвирим. Ако парчето е 5 минути, толкова време ни отнема записа. На мен много ми се иска да го направим този албум, защото тези неща доста отлежаха. Има песни, които са останали още от втория албум на Ер Малък. Две-три парчета, които тогава не ги издадохме. През 1998-а година вземаш участие в конкурса "Звукът на Passport" с песента си "Детето в теб", която печели трето място. След това ти изчезна от музикалната сцена на България за почти 10 години. Защо реши, че няма смисъл повече да се занимаваш с музика? Когато се оттегли мислил ли си си, че нямаш нищо повече за казване? Не. Не съм мислил, че нямам повече какво да кажа. Напротив. Имам какво да кажа. През тези години аз се опитвах да запазя нещата, които искам да кажа. Така че, когато дойде времето да ги казвам, да мога да ги кажа. Това е основното. Има и един такъв момент - правиш един албум, правиш втори и започва да се появява една рутинност. Това е нещо, което трябва да се избягва. Така че, това беше добре, защото сега мога да ги погледна нещата отстрани. Когато не можеш да поглеждаш нещата отстрани, започваш да губиш критериите. За това от една страна е добре, че е минало време. Има и друга причина. Аз не исках да работя по кръчмите, защото това съм го правил навремето. Не исках и да правя някакви други музики, за да се издържам с това. Смятах, че правя различна музика и тези две неща не вървят заедно. За чалга ли говориш? Примерно. Или нещо друго. Много хора го правят. Просто действат професионално - слагат капаците, ползват си професионалните умения и толкова. Ти не би ли направил такъв компромис? Аз съм го правил понякога. Но в момента нямам влечение към такива неща. Моят начин беше да се отделя от нещата настрани. Но не съм се отказал от това. Мисля, че не мога да се откажа. През 2006-а се събрахте заедно с Ера за един единствен концерт заедно с Ахат и Конкурент. Защо реши да приемеш поканата на Димитър Ковачев и Иван Несторов? И би ли приел "С.М.Е." да работят като мениджър на Ер Малък? Защо не? Какъв е проблемът? Но въпроса го поставяш чисто хипотетично, нали? Да не тръгне клюката, че нещо заедно сме тръгнали да правим? Да, чисто хипотетично. По принцип нямам никакъв проблем с това, защото знам, че те са професионалисти. Каквото се разберем, те ще го направят като хората. Въпросът е продиктуван от друга гледна точка. В съзнанието на хората е останало впечатлението, че... Че се мразим? Да. Че има някакъв такъв проблем между вас. Е, това са малко детски работи... Всичко е отдавна забравено и проблеми няма. Второ, когато става въпрос за вършене на работа, важното е хората да си свършат работата. И независимо дали ти харесва или дали не ти харесва прическата на някой човек, ако знаеш, че той като каже, че ще свърши нещо, наистина ще го свърши - ами, аз искам да работя с този човек. Защо да не работя? А защо да работя с някой, който ми е симпатичен, но не знам какво ще свърши? Дали ще свърши нещо изобщо? По принцип говоря... За толкова години ние вече сме достатъчно различни хора. Всеки си има някакви свои интереси и ежедневния. Няма нито какво да се дели, нито какво да се разправяме. В края на 2005 г. преиздадохте двата албума на Ер Малък на CD. Тук не може да не отбележим голямата роля, която изигра за тези преиздания клавиристът ви Адриан Иванов. Да. Той се зае с цялото това нещо. Малко след това, през 2006-а вие направихте концерт-реюниън по покана на радио "Tangra Mega Rock". Бяхте в почти оригинален състав. От Англия специално за концерта дойде и барабаниста ви Орлин "Линча" Радински. Какво си спомняш от този концерт и как се почувства отново на сцена с Ер Малък след толкова много години? Основното усещане беше, че съм се прибрал вкъщи. Това беше. Честно. Просто тези хора отдолу, те знаеха всичко. Аз спокойно можех да ги оставя да пеят само те. Нямаха нужда от мен. Знаеха всичко, знаеха за какво са там. За този концерт имаше хора дошли от Варна и Бургас. Да, зная. Някои от тях дойдоха преди концерта да ми се обадят, други ми се обадиха след концерта. Усещането да видиш хора, които продължават да вярват в теб, е много приятно. Независимо, че ти толкова години не правиш нищо. Обективно погледнато това означава, че тези хора имат страшно доверие в теб. И виждаш, че те продължават да ценят това, което си направил. И за това са си направили този труд - да дойдат на концерта. Беше хубаво това нещо, че виждаш тези хора. Отпускащо е. Преди концерта ние бяхме много притеснени, защото не сме свирили от толкова време, а и нямахме възможност да правим много репетиции. Линча пристигна предишния ден, направихме само една репетиция. Имаше напрежение. В самия ден преди концерта нямаше възможност много за проби и репетиции, защото валеше проливен дъжд. Но в момента в който излязохме на сцената и видяхме хората, изсвирваш два тона и те си почват оттам нататък да си пеят и виждаш как нещата си тръгват в правилната посока. Не изпяхте "Градът" тогава... Времето не ви достигна. Да, концертът се проточи. А трябваше да свърши в 23 ч. Аз се надявах, че хората няма да разберат, че е било планирано да я пеем, но сетлистът беше до микрофона и докато се обърнем да се поклоним и някой го сви, ха-ха-ха... Въпросът е, че беше много хубаво. И беше някак си по-камерно. Около 700 човека. Но това бяха точно тези хора, които трябваше да ги има на този концерт. Да, въпреки многото групи преди вас май всички бяха отишли да гледат Ер Малък. Да, даже малко неудобно се получи... Защото не е хубаво така. Дори голяма част от хората седяха отвън и когато ние излязохме, те влязоха на концерта. Малко така... демонстративно. Това не е много добре. Защото другите все пак са млади музиканти и трябва да им се даде шанс. А и не свириха лошо. Как виждаш бъдещето на поста "бас китара" в Ер Малък? Защо? Новият ни басист се справи много добре. Всички са доволни от него и той смята, че си е на мястото, така че проблеми няма.  Познаваш ли групата Балканджи, в която той свири? Какво ти е мнението за нея? Слушал съм ги на живо един път. Слушал съм им много неща на запис. Имам някаква представа. Опитват се да правят нещо различно. Това е, което виждам аз. Не е същото, което ние правим с българските неща, тяхното е различно. Попаднали са в друго време. Много е сложно. Не е като да можеш да свириш по концерти непрекъснато. Какво мислиш за едно евентуално национално турне на Ера, Ер Малък и Ахат? Ера и Ер Малък? Ще ми дойде доста натоварено, ха-ха-ха... Но по принцип, защо не? Имаш ли някакви собствени проекти извън Ер Малък и ако да, за какво точно става въпрос? Понякога се чудя дали да издам един инструментален албум. Така и до сега не съм го решил окончателно. Имам такива парчета, имам материал. Просто не съм го решил. Някак си ми се вижда малко отнесено. В повечето случаи, когато правя музика, аз я правя не само за мен, но и за другите. Ако го направя това, то ще бъде повече за мен. Но пък ще бъде и по-различно, евентуално. Аз бях почнал по едно време няколко различни проекта, за да видя какво ще излезе. Видях, че от всеки може да излезе нещо. Но въпросът е не какво би могло да излезе, а какво ти искаш да направиш. Така че, някой ден може и всичките да видят бял свят. Моментът е особен. Точно когато навсякъде все повече се свири на живо, у нас е обратното. Тук някой да стигне до хората и да направи концерт е най-сложното. И в повечето случаи се иска нещата да са едва ли не на благотворителна основа. Благодаря ти за този разговор. За финал, би ли казал няколко думи специално за читателите на "Metal Katehizis"? Не се отчайвайте! |
