ANATHEMA - "We're Here Because We're Here"

Едва ли е търсен ефект, но освен във всичко друго Anathema заприличаха на Pink Floyd дори и в хронологията на издаване на студиен материал. Добре, че ливърпулците не са милионери, защото като нищо щяха да продължат да следват темпото "по албум на десетилетие", в което изнасяха лекции учителите им през последния етап на съществуването си. Но от една страна това не е рентабилно, а от друга - фенският кредит на доверие не е неизчерпаема величина. Да вади песните с ченгел от устата на любимата си група не е най-любимото занимание на преситения съвременен меломан.

   Още с първите тонове на "We're Here Because We're Here" слушателят предугажда, че му предстои изкачване на високо надморско равнище, защото намира себе си отпуснат в самотния вакуум на барокамерата "Thin Air". В компанията на приглушените стонове на Vincent Cavanagh и напластяващите се една върху друга инструментални хармонни организмът му се адаптира за предстоящия кислороден глад. Копринените нишки, които клавишите на Les Smith предат в "Summernight Horizon", попиват сълзящите от китарата на Daniel Cavanagh смолисти капки и постепенно се сплитат в здраво въже. Смазано от восъчните вокали на Vincent и Lee Douglas то е в пълна готовност да издърпа отвъд облаците атакуващите тропосферата катерачи. А там в разредения въздух догаря ароматната свещ "Dreaming Light". Излятата по рейдиохедски калъп композиция е може би най-удачно решената в мелодично отношение песен в албума. За жалост естественото и продължение "Everything" не може да се похвали с подобна съвършена симетричност и по-скоро свети с отразена светлина.

   Алпийската експедиция продължава напред, примамена от невидимия шепот на сърцето на албума - "Angels Walk Among Us" и нейното заглъхващо (и незнайно защо откъснато в отделен трак) аутро "Presence". Фееричният й текст съучастнически намигва, споделяйки как ангелска перушина прехвърча не само из небето над Берлин, а и над ливърпулските покриви. Песента се крепи върху типичните за Anathema еластични вокали фрази, преследващи собственото си ехо. На места тези вълшебства са подхранени с гласа на рицаря на печалния образ Ville Valo от Him. Философско-оптимистичната тематика на "A Simple Mistake" хвърля бели камъни в мрачната градина на Anathema. Те потъват в черния мъх, покрил осеялите я надгробни плочи, също както нащърбеният край на парчето издрасква мраморната повърхност на първата му половина. Най-остри нокти в мекия хоризонт пред очите ни забива "Get Off, Get Out". Крехките стенания на Vincent са заменени с отворен глас, скрит под вокодерно-гаменска качулка. Тук басът на Jamie Cavanagh и барабаните на John Douglas пощурели хукват на свобода и ръмжейки въртят опашки, сякаш са били държани затворени цяла вечност. Подобно нещо се случва и в края на "Universal", но само за половин минута. И за жалост ще го чуят само тези, които съумеят да останат будни по време на мудното, но за сметка на това продължително влачене по пътя към мимолетната кулминация.

   На пръв поглед инструменталът "Hindsight" е изработен по добре познатата формула, по която Anathema моделират депресивните си елегии почти от зората на кариерата си. А именно - натягат до пълен откат музикалното жило на парчето, скачайки със степенувана тежест върху една и съща тема. И не спират да го правят до момента, в който то не се скъса и слушателят не се озове затрупан със стружки от изпилени ноти. Но за първи път от "Alternative 4" насам чувам техни пиеси, които палят фитила на взривното вещество по толкова предпазлив начин и без да се препъват в ярки композиционни решения.

   Въпреки че определено е преносено, новороденото "We're Here Because We're Here" на моменти проплаква като седмаче. И със сигурност като порастне няма да достигне ръста на по-големите си братя "A Natural Disaster", "A Fine Day To Exit" и особено на здравеняка "Judgement". Не ми се иска да вярвам, че акушерът Steven Wilson не биваше да участва чак толкова активно в израждането. Макар че някои по-наблюдателни слушатели (не без основание) биха го заподозрели дори в бащинство. Не смея също да допусна, че родилката трябваше да стиска още някоя и друга година, докато плодът узрее напълно. Вероятно разминаването се дължи на факта, че на отрочето му беше отредена твърде слънчева детска стая. Част от верните фенове на Anathema не са свикнали с толкова силна светлина и инстинктивно ще отвърнат поглед пред блясъка й. Дано групата все още помни в кой долап е прибрала тежките завеси и не чака нови седем години, преди да кръстоса взор с анатемосаното си паство. Защото очи, които не се виждат, се забравят.