AS I LAY DYING - "Awakened"

Всеки албум на As I Lay Dying е война и новият "Awakened" не е изключение - сграбчва те за гърлото още от първия риф на отварящата "Cauterize", без излишни лирични отклонения и интродукции и те държи на нокти до последното парче.

   На първо слушане албумът ми се стори като естествено продължение на "Powerless Rise" - класически метълкор в най-добрите традиции на шайката от Сан Диего - мощно вокално дране на фона на зверска битка от ударни ритмики, мелодични припеви, които ти късат сърцето, и запомнящи се инструментали, поднесени със завидни умения. Поредния висш пилотаж в китарните хармонии и грабващите мелодики. Да, де, ама този филм вече го бях гледал. Прослушах го още веднъж и почти бях посегнал към белия "уърд"…

   Но "the morning after" дойде с друг акъл. Сграбчих слушалките от рано и... два дни не си пуснах друго. Имаше нещо ново и различно в този албум. Нещо неуловимо, и яко вдъхновяващо. Нещо, което ме караше да се чувствам малко като отвързан. Идеше ми да подскачам, докато вървя по улицата, да треса глава с всеки брейкдаун, и да си припявам срещу минувачите "When do this road I'm on become my only home?" - един от многото епични, пълни с носталгия припеви. Такъв ефект върху психарската ми натура са оказали не много от по-ранните им излияния (може би само "The Only Constant is Change" от "Powerless Rise" и "Forever" от "Frail Words Collapse").

   Та по темата за новаторското. "Awakened" някак те кара да се чувстваш едновременно изгубен и намерен. Натъжава те до мрак и депресия, но и те изпълва с енергия и идеи. За разлика от ранните тави на бандата, тук парчетата са много по-разнообразни, а мелодичните линии преобладават, без това по никакъв начин да отнеме от тежестта и силата на албума. Това може би се дължи и на новата "ръка" в групата - продуцента Bill Stevenson (подвизаващ се и като барабанист на пънкарите Descendents). Сред мачкащите бруталии като "A Greater Foundation", "Resilience" и "No Lungs to Breathe" се нареждат и "хитовете" в диска - "My Only Home"," Wasted Words", (парче с много силно послание), и най-вече любимото ми "Whispering Silence". Любимо не само заради припева, от който не можеш да се отървеш дни наред след първото слушане, но и заради много умелото сливане на стилове и настроения - епичната начална тема с доста мелодик дет уклони се прелива в брилянтен траш риф под куплета, добре комбиниран с лиричен инструментален преход, типичен за метълкора колкото и брейкдауните (вземете например самостоятелния инструментал "Washed Away"). Тази взривоопасна смес, напомпана с преплитащите се вокали на Tim Lambesis и Josh Gilbert е именно идейния патент на AILD, който направо те избива на "Wall of death". Понякога и насред улицата.

   Отивам вкъщи да се наслушам. Със слушалките навън и този албум не съм безопасен за минувачите.