JUDAS PRIEST - "Redeemer of Souls"

Когато дойде време за нов албум на група, променила жанра в който твори със самото си присъствие, винаги ще се намерят недоволни. Новата продукция не може да се мери със старите класики. Не и в сърцата на феновете. Старите банди никога няма да повторят своите шедьоври, колкото и да ни се иска. Сравненията с класиките са неизбежни, но и не бива да бъдат водещи.

   Въпреки че Judas Priest никога няма да повторят "Painkiller" или "British Steel", "Redeemer of Souls" е много добър албум. И много типичен за тях. Отново се срещаме с режещите вокали на Rob Halford, отново я има и двойната китарна атака, която превръща музиката на групата в уникално изживяване, тук са и галопиращите барабани на Scott Travis и ритмичният бас на Ian Hill. Звученето е преобладаващо тежко, ударно и агресивно, всяко от парчетата е издържано в традициите на жанра, наложени от самите Judas Priest още преди десетилетия. С третия албум на групата след завръщането на Halford, шест години след "Nostradamus", феновете ще се почувстват все едно след поредното дълго пътуване най-после се завръщат у дома. Този път обаче албумът не е концептуален и в лирическо отношение е доста разнообразен и агресивен.

   Както подобава на албум, създаден от хора, изиграли ключова роля в създаването и оформянето на хеви метъла, "Redeemer of Souls" е изсвирен и изпят на изключително високо ниво. Когато излезе първият сингъл - заглавната песен - вярата на доста хора в групата беше сериозно разклатена - не защото песента е слаба, а защото точно тук Rob Halford звучи като бледа сянка на певеца, който някога ни взе ума с "Painkiller". Просто онази първична мощ и високи тонове в тази песен ги няма. С времето обаче ритмичната мелодия и страхотният откриващ риф влизат под кожата и слушателят осъзнава, че слуша едно наистина прекрасно парче. След това се появи и "March of the Damned" и със своята мачкаща като валяк инструментална част и с мрачното си звучене показа, че ни очаква нещо наистина върховно. Вокалите все още бяха изнесени някак назад... Но дойде и албумът и още първата песен унищожи всички съмнения в качествата на Halford - в "Dragonaut" вече чуваме могъщия глас така, както го искаме, а простият, но ефективен риф и страхотното соло нареждат песента между най-добрите в жанра за тази година. Скоро след това идва и "Halls of Valhalla", сякаш за да ни напомни отново до какви висини е способен да стигне певецът...

   Макар новият китарист Richie Faulkner да се представи добре на турнето "Epitaph", присъствието му като постоянен член на групата будеше известни съмнения. Дали човек, който все още е бил в пелени по времето, когато Judas Priest издават някои от най-големите си хитове, би бил достоен заместник на оттеглилия се през 2011 година K. K. Downing? За много фенове Downing е незаменим - и това е напълно разбираемо, все пак той беше прекарал повече от четиридесет години в групата. Допълнително масло в огъня наливаше фактът, че поне на българската публика Faulkner беше познат като китарист на не особено добре приетата група на Lauren Harris… Оказва се, че двамата с Glenn Tipton се допълват прекрасно не само на сцената, но и в студиото - китарната работа в "Redeemer of Souls" е безупречна, независимо дали става дума за рифове или сола.

   Ако албумът има някакъв недостатък, той е, че в един момент накрая енергията, властвала дотогава над цялата творба, изчезва, като за това дори не може да се намери точна причина - просто последните песни, макар и доста добри сами по себе си, не носят очарованието на първите. Може би рязкото смъкване на темпото, което идва с "Crossfire", си казва думата - три от четирите песни накрая са доста по-бавни от останалите в албума.

   В крайна сметка обаче всяка песен в "Redeemer of Souls" е точно това, което човек би могъл да очаква от Judas Priest. Албумът няма да заеме мястото на старите класики на британските легенди в сърцата на феновете - това е невъзможно. Но може да се нареди до тях. Какво повече можем да искаме?