ROGER WATERS - "Is This The Life We Really Want?"

2017, Columbia Records

Този албум ли чакаме? 25 години след последния студиен албум на Roger Waters "Amused to Death" от 1992 г.?

   Но първо малко контекст за отправна точка. Нека сме наясно, че авторът е на достолепните 74 години. Музикална легенда, идол, визионер. Идеолог. Мултимилионер. Може би и не бихме сгрешили, ако го наречем ляв интелектуалец? Трасирал историята на популярната музика от далечната 1965 година насам (сиреч, от кажи-речи зората ѝ), първо с Pink Floyd, а от 1984 г. със соловата си кариера. Създател на крайъгълни камъни в културата на ХХ век като "Dark Side of the Moon" (1973), "The Wall" (1979)…Рефрени като "Wish You Were Here" и "Another Brick in the Wall", които всемирната публика познава и без да знае кой ги изпълнява.

   И сега да се насочим към сътвореното от Roger Water днес. Сатиричното, иронията, която влагаше в "The Pros and Cons of Hitch Hiking" (1984) и "Amused to Death" някак отстъпват. Посланията са директни. Думите са директни, остри, отстрелват с грубостта и нешлифоваността си. На 74 години може би вече нямаш нужда от метафори и иносказателен език. Няма за кога да се прикриваш, няма защо да се пазиш от нечия критика или възмутено изражение. Преградите, външни и вътрешни, са паднали. Коментарът на Roger Water за обществото и политиката, за нашия днешен свят - от Англия през Европа до САЩ и отвъд, е точен, прецизен, режещ като скалпел на опитен хирург, който иска да отстранява туморите до последния си дъх: „Picture a courthouse with no fucking laws / Picture a cathouse with no fucking whores / Picture a shithouse with no fucking drains Picture a leader with no fucking brains" (от "Picture That").

   Roger винаги е бил сюрреалистичен поет със социален патос, в който вмъкваше недоволството си от състоянието на света, хвърляйки мигновени заяждания ту с консуматорската култура, ту с манията по въоръжаване и водене на войни, ту с манипулативността на медиите, ту с овчедушното подчинение на властта…но някак по-завоалирано. Той вече няма нужда да го прави, за да каже това, което иска да каже. А може би вече няма нужда и от театралното, от образите, които създаваше - на животните в "Animals" (1977), включително летящото надуваемо прасе, символизиращо охранените капиталисти; няма нужда и от изкривените карикатури от "The Wall". Всичко може да е просто, изчистено, ясно. Проповедно. Гняв, див, директен, горчив, обиден, заслужен, гняв. С края на Втората световна война, казва в "Broken Bones", можеше да започнем на чисто, но децата вече са научени да разрушават домовете в името на свободата и е твърде късно да се върнем назад. И Roger Waters не би бил себе си, ако не вмъкне и нападката си срещу Доналд Тръмп. Това ли е животът, който искаме, е въпросът на едноименната песен - когато светът страда и колабира, това се случва само защото ние всички сме безучастни към чуждата съдба. Класически Roger Waters, нали? Сякаш се прокрадва сянката на овцете, осъдени на робство заради овчедушието си, на кучетата, прислужници заради кучешкото си послушание, на свинете, обогатяващи се в сланината си, както преди 40 години същият той ги описа в "Animals" на Pink Floyd. Събуди се, за да усетиш аромата на розите, на фосфора на бомбите, на погребалната клада - отново отдавнашната тема за войната и насилието със стария патос от "The Final Cut" (1983) на Pink Floyd в "Smell the Roses". И във финалната и обзорна "Part of Me Died" Roger поглежда за сбогом към света, както го вижда - насилие, война, предателство, манипулации, лъжи, изнасилване, алчност, разбити домове, вцепенени чувства; и най-голямото престъпление - незаинтересуваността, пасивността, мълчанието. Сякаш възрастта не е направила Roger Waters старчески уморен, а още по-твърд, по-борбен, по-агресивен…какъвто цял живот е бил, всъщност. И както винаги, държи на своята позиция не по-малко от войник в окоп. По-добре смърт, отколкото живуркане в съжаление, е последния му ред.

   "Is This the Life We Really Want?" е сякаш произтекъл музикално от края на 70-те години, някъде около времето на "Animals" и "The Wall". Албумът е сякаш по-плътно свързан с музиката на Pink Floyd, отколкото с други солови творби на Roger Waters. Много от атмосферата на късния Pink Floyd - заради самотните, удобни за речитативни проповеди пасажи, доминирани от акустична китара и пиано ("Deja vu", "The Last Refugee", "Broken Bones", "The Most Beautiful Girl"), и заради агресивните блусарски рифове ("Bird in the Gale", "Smell the Roses"), напомнящи за "Sheep" (от "Animals"), а защо не и "Money". Музикално албумът дава онова, което ухото, жадуващо за Pink Floyd, може да понесе и иска да чуе. Но, както подобава на гневен поет, нищо, че е вече на 74, думите на Roger, сякаш са организационният център на всяка песен от албума. Сякаш всичко е композирано, за да му даде възможност да каже посланието си. Апропо, не е ли било винаги така?

   Та, да се върнем, откъдето започнахме - този албум ли чакаме? Ако питаме Roger, вероятно би ни казал, че който чака, се примирява с каквото получава. Така че - нямаме друг избор, каквото застарелият революционер-легенда ни оставя, това трябва да приемем от него. А, за наше удовлетворение, то никак, никак, никак не е малко.


11111111xo

Jurisprudent