W.A.S.P. - "Babylon"

2009, Demolition Records/Wizard

Колкото и да боготворя W.A.S.P. и персонифицирания му символ Blackie Lawless, не мога да си кривя душата и да не отбележа, че той е творец, чието късно творчество минава изцяло под знака на матриците. "The Crimson Idol" беше последният оригинален шедьовър на групата (макар и оригинален, индъстриализираният "K.F.D." трудно би минал за шедьовър дори сред най-големите W.A.S.P.-ултраси) и оттогава насетне всеки следващ албум е до голяма степен повторение на схемата от някой предишен. И въпреки че понякога - като в случая с двутомната концептуална епопея "The Neon God" - резултатът е ужасяващ, по-често - както се случи с "Dying For The World" и "Dominator" - и фенове, и критика остават доволни. За "Helldorado" по-добре изобщо да не става въпрос, понеже той принадлежи към онази специфична категория албуми, за които никой не иска да си спомня, освен ако на техния фон не е изчукал жената на мечтите си (макар че дори и тогава не е сто процента сигурно).
   И тъй, две години след доста силния "Dominator" Blackie Lawless отново се връща към албумната матрица, която възприе от появата на "Still Not Black Enough" нататък. По същата тази матрица бяха изковани както въпросния "Dominator", така и по-отдавнашните "Unholy Terror" и "Dying For The World". С други думи - съчетание от рокендрол, хеви метъл и две емоционални балади (едната по-камерна, другата - по-мащабна) в точно прецизирано съотношение помежду им. Ето защо аналогиите и автоцитатите са многобройни и започват още от отварящата песен - експлозивната "Crazy", чийто китарен риф доста напомня за безсмъртния химн на прелюбодейството "Wild Child" от бляскавия "The Last Command", ала, както се казва, точно там свършват приликите. "Crazy" притежава огромен хитов потенциал и би била страхотна за изпълнение на живо, макар че до момента на написване на това ревю Blackie не я е включвал в сетлиста си. Следва "Live To Die Another Day" - разчупен трепач, чиято енергия и надъханост сякаш извират от креативността на току-що изскочил на голямата сцена музикант, а не на живата легенда на хеви метъла Blackie Lawless. За "Babylon's Burning" думите за безсилни - това е може би най-силната композиция в албума, съчетаваща най-доброто от класическия европейски и американски хеви метъл. Тук е моментът да се каже, че доста от библейските алегории са насочени директно към съвременната политическа ситуация в САЩ и света, от която мистър Lawless не е никак доволен, и по-специално - към възприемания като голямата нова надежда президент Барак Обама. "Into The Fire" е по-камерната и стегната балада, а клавирите напомнят леко за онези мистични звуци, които Ken Hensley изтръгваше в "Headless Children". В гръмотевичната "Thunder Red" има нещо от дивашкия ентусиазъм на "Blind In Texas", но в същото време перфектно би се вписала в албум като "Dying For The World" например. Среднотемповият убиец "Seas Of Fire" хвърля препратки към "Shadow Man" от "Dying For The World" (с интрото си) и "Burning man" от "Dominator", а другият шедьовър в диска - "Godless Run" - е от типа на характерните за пост-Crimson Idol-ерата разгърнати балади - започващи нежно-лирично, изобилстващи от китарна орнаментика и постепенно разтварящи епичните си измерения. (Същият модел бе използван при "Hallowed Ground" от "Dying For The World" и "Heaven's Hung In Black" от "Dominator".) В "Babylon" присъстват и два кавъра, които на пръв поглед нарушават музикалното единство на творбата, но пък се вписват перфектно в тематичната й насоченост - "Burn" на Deep Purple, който е превърнат в устремен хеви метъл химн, какъвто само W.A.S.P. могат да сътворят, и "Promised Land" - рокендрол кавър на Chuck Berry, в който Blackie по-скоро имитира пеенето от варианта на Elvis Presley. Така пътешествието из Геената огнена (забележете колко "огън" има в заглавията на песните - "Babylon's Burning", "Burn", "Into The Fire" и "Seas Of Fire") завършва с лъч светлина и искрица надежда от Обетованата земя ("Promised Land").


1111111xoo

Maldoror




 Други ревюта на W.A.S.P.