ACCEPT - "Blood of the Nations"

Липсваше ми тази китара! 14 години очакване! 14 години след изнасиления "Predator" бойците са отново на линия, предвождани от гологлавия майстор на шестте струни Wolf Hoffmann. 5 години след като направиха официално последния концерт в кариерата си с Udo Dirkschneider и то в Каварна, тевтонците не издържаха и свириха сбор. На борда освен двигателя Hoffmann и незаменимия Peter Baltes, се качиха още Herman Frank (записвал последно с тях в основополагащия и успешен "Balls to the Wall"), Stefan Schwarzmann и никому неизвестният Mark Tornillo от TT Quick. След като обявиха, че се събират наново, независимо от категоричните изказвания през 2005-а, че "каквото е било, това и остава" и то с нов вокалист, призракът на поамериканчения "Eat the Heat" от 1989 г. изплува от гробищата. Въпросите дали музикантите са забравили как стъпиха накриво, отново станаха актуални. След излизането на "Blood of the Nations" става ясно, че уроците са запомнени и поуките извлечени. Агресивният Mark Tornillo никак не е случаен избор. Блендата му е смес от Bon Scott и Udo и пасва идеално на новите композиции. Привличането му в групата може да се сравни повече с идването на Tim "Ripper" Owens в Judas Priest, отколкото със замяната на Bruce Dickinson с Blaze Bayley в Iron Maiden. По-разнообразен е във вокалите, независимо че за дайхард феновете, върху тези рифове гласовите изстъпления могат да са само и единствено на Udo.

   Както и в класическите албуми на бандата, "Blood of the Nations" започва ударно с "Beat the Bastards", последвана от среднотемповото откровение "Teutonic Terror". Издадена и като част от миниалбума "The Abyss" - двете песни имаха целта да подготвят феновете за това, което им беше предложено в края на август.

   Албумът е 100 процента класически, но не и шаблонен хеви метъл, с бързи и скоростни откоси, пауър химни, бавни и баладични части, типичните и зарибяващи хорове - запазената марка на групата, от която младежи като Hammerfall непрекъснато черпят идеи. В него е събран опитът, който петимата са натрупали в над 30-годишната си кариера. Разнообразие! "Blood of the Nations" е пъзел, събран и успешно смесен с парчета от наивността на "Breaker", растежа на "Restless and Wild", съвършенството на "Balls to the Wall", размаха на "Metal Heart", зрелостта на "Russian Roulette". Не са подминати отличното първо завръщане "Objection Overruled", до което най-много се доближава новият диск, както и тежестта на "Death Row" и хомогенността на противоречивия "Predator". На пръв поглед - повторение! Но то не звучи хаотично, а "хващащо", включително и опитите на новия вокалист да копира емблемата Udo. Все пак това си има обяснение - по-добре така, отколкото нещо като David Reece. Колекцията от рифове и сола на Wolf Hoffmann отново се оглежда в класическата музика. Грууви басът на Peter Baltes вае структурата в 12-те композиции, в които са обхванати всички нюанси от творчеството на групата. Включването на Herman Frank и Stefan Schwarzmann (участвал единствено в "Bad Habits Die Hard" и "Prejudice" от "Death Row") показва, че момчетата са на прав път с най-високата позиция достигана някога от техен студиен запис в родната Германия - 4-о място ("Russian Roulette" е 5-и). Mark Tornillo се справя еднакво добре и с чистите вокали, независимо от продраните, с които са изпъстрени песните. Типичен пример за това е началото на "The Abyss", когато в първия момент се създава усещането, че зад микрофона е Kai Hansen ("3:27 - Дами и Господа, на вашето внимание KISS") и прекрасната акустична балада "Kill the Pain", която още с първото слушане, се нарежда до съкровищата "Winter Dreams" и "Amamos la Vida". Едноименната "Blood of the Nations" има всички шансове да се превърне в боен химн по примера на "Balls to the Wall". Класическите включвания само засилват усещанията в по Megadeth-ски мрачната "Shades of Death". Със скоростта си "Locked and Loaded" хвърля мостове към създаденото през '82 - все пак от там тръгна спийд метълът, а мелодичната "New World Comin'" е излязла от "загладения" "Russian Roulette". Затварящата "Bucket Full of Hate" с траш изстъпленията на Tornillo, загатва, че едва ли дискът ще остане без наследник.

   След 14 години е повече от ясно, че групата не е забравила как се създават здрави и яки песни... които понякога звучат като копия на други здрави и яки песни, създадени преди повече от 14 години. От миналото не може да се избяга. Но и почеркът не се променя! Музикантите свирят с хъс. Идеите са повече от добри, което нарежда "Blood of the Nations" до най-добрите записи на 2010 година. Едва ли дискът ще бъде забравен скоро. Дори и да се пее за мляко, пък макар и като част от Млечния път в бонуса "Time Machine". Това го умеят само и единствено S.O.D. При останалите звучи смешно ;-)

   И все пак това не е най-добрият албум на Wolf Hoffmann и компания. Създаденото през 80-те е недостижимо. Усеща се полираната работа на Andy Sneap, от което бандата само е загубила. Няма го грубият и режещ звук, който изпълва класическите композиции. Липсва и разчупеното свирене на Stefan Kaufmann за разлика от праволинейния Stefan Schwarzmann. И до колко изборът на Mark Tornillo е добър, ще стане ясно в бъдеще. Засега всичко звучи адски оптимистично. Все пак примерите за успешна замяна на фронтмен не са много - AC/DC и Van Halen са изключения, а и първият опит на немците се оказа крайно разочароващ.

   Сигурно ви е направило впечатление, че никъде в ревюто не е използвано името на Accept? Логично - това е друга бира!!!