DEEP PURPLE - "NOW What?!"

Безспорно излизането на нов албум на Deep Purple е събитие - дори за човек като автора на това ревю, за когото творчеството на групата след раздялата с Ritchie Blackmore по някаква причина е доста трудно за възприемане. Steve Morse е изключителен китарист, но подходът му към инструмента е напълно различен от този на Blackmore и това се усеща навсякъде - с него Deep Purple на моменти звучат като съвсем различна група. За това спомага и замяната на Jon Lord с Don Airey в началото на миналото десетилетие, въпреки че разликата между свиренето на двамата клавиристи не е чак толкова голяма.

   Нито Morse е Blackmore, нито Airey е Lord, пък и Ian Gillan отдавна вече не е певецът, изпял "Child in Time" и "Highway Star". Сякаш единствените, които все още "държат фронта", са Ian Pace и Roger Glover. Но всички музиканти са все така класни и "Now What?!", трети албум на групата в този състав, за пореден път показва, че в това няма никакво съмнение. Албумът е пълен със запомнящи се песни, създава настроение и е изсвирен безупречно. Творбата, също така, не е лишена от недостатъци. Едва ли някой очаква енергията от седемдесетарската музика на групата, но тук липсват и ударни парчета като "Vavoom: Ted the Mechanic" от "Purpendicular" или "Wrong Man" от "Rapture of the Deep". Това не е непременно проблем, просто "Now What?!" като цяло звучи по-спокойно, по-улегнало. Темпото е преобладаващо средно, като се променя истински точно веднъж - в "Hell to Pay", единствената по-бърза песен в албума, с впечатляващо соло на Don Airey. При всички останали песни обаче последното, за което може да се говори, е скорост, а откъм темпо, всъщност, повечето са доста близки. Именно в това е най-големият проблем на албума - по този начин се създава едно измамно усещане за монотонност, благодарение на което на първо слушане иначе прекрасни композиции като "Body Line", например, минават някак незабелязано. Все пак може да се каже, че това е и най-голямата сила на албума - защото когато слушателят се върне към него, открива нещо ново, нещо, което по някаква причина е пропуснал, и то е наистина страхотно.

   А че слушателят ще се върне към "Now What?!", няма съмнение. Това, в крайна сметка, е албум на Deep Purple. В групата винаги са се изявявали великолепни инструменталисти, които винаги са давали максимума от себе си. Ритъм-секцията на Pace и Glover е точно това, което може да се иска от нея - стабилно, разчупено, разнообразно свирене, но и без да привлича особено вниманието върху себе си. За сметка на това, работата на Morse и Airey определено прави силно впечатление. Брилянтната техника на китариста и клавириста се усеща във всяка изсвирена нота и всеки акорд, рифовете им приковават вниманието, а солата, макар и доста продължителни, не омръзват и за частица от секундата. Във вокално отношение албумът също е много добър. Да, възможностите на Ian Gillan от 70-те години на миналия век отдавна са само далечен спомен, но певецът не оставя съмнение, че все още го бива - а в песни като "Vincent Price" демонстрира, че страховитият диапазон, който някога го направи един от най-обичаните рок-гласове, все още не е изчезнал...

   Както вече стана ясно, "Now What?!" е албум, който си струва да бъде чут. След повече от четири десетилетия на сцената, безброй промени и сътресения, Deep Purple все още имат какво да покажат на света. Все още са силни. Все още са Deep Purple.