Веселите истории на Васко Катинчаров, Част 4 и 5


Едно от най-яките имена на Spirit of Burgas 2010 беше Serj Tankian. Хората обаче бяха дошли да го гледат основно заради любовта си към System of a Down. Те все още не се бяха събрали, но на всички им беше ясно, че е въпрос на време и кинти. Интервюто ми със Серж се състоя в лоби-бара на хотел Приморец, който е точно до фестивалния район. Влизам в хотела, където ни посрещат охрана-маймуни, които ни казаха всички оператори и фотографи да си насочат обективите надолу. В полезрението си виждам Гара Дембеле, тогава част от отбора на Левски, да пие кафенце по клубни гащета. Викам си, чак пък толко да е специален тоя. В този момент бяхме вежливо уведомени, че Джони Деп (което после се оказа хитра кампания с името на Деп, сътворена от Germanos) бил в президентския апартамент и мерките за сигурност били заради него. С едно ухо дочувам разговора между един от охраната и възрастен оператор от БНТ. Операторът му обяснява, че няма смисъл да държи камера надолу, защото ако пожелае и така може да заснеме пълнометражен филм с Джони Деп, без никой да разбере. В този момент влиза кмета на града Димитър Николов, който се появява заедно със Серж. Пред всички журналисти му дава някаква грамота и го помоли да напише нещо в книгата на града. Идва и моя ред със Серж, който искрено се забавляваше, когато му обясних разликата между думата Фрактура и Фактура. Което той не пропусна да го вмъкне и в поздрава си към зрителите на предаването.

На всички е ясно, че България е държавата на Whitesnake и Deep Purple обожанието. Поради тази причина с интерес чаках второто идване на Ковърдейл и компания. Първото беше през 97-ма и още не работех като журналист и нямаше как да го видя лично. Обаче дойде 2003-та и беше обявен двудневен фест с тях и Anthrax. На първия ден пра нечовешки дъжд на развалината наречена стадион Академик. Това естествено прецака шоуто на Anthrax, които си събраха багажерията и си бегаха. Вторият ден се състоя и точно се нагласихме да снимаме от концерта и мениджъра им ни каза, че Ковърдейл давал само първата една минута. После ми стана ясно, че това е точно до момента в които той излиза на сцената, хората виждат бялата му риза и малко преди да започне да пее. Явно не искаше да го записват как пее, а после разбрахме и защо. Ето че се мина някоя друга годинка и през 2006-та Whitesnake цъфнаха за концерт в Каварна. Там вече позволената една минута я нямаше, което ме амбицира да извърша коварно деяние спрямо Ковърдейл. Предварително огледах стадиона и си харесах стратегическо място за нелегално снимане. Изчакахме да се стъмни и с оператора ми се шмугнахме в шубрака, където с изненада установихме, че вече се бяха наместили още няколко човека, които кротко си снимаха оттам. Решихме да не бъдем нахални и снимахме точно две парчета. При следващите две гостувания на Whitesnake вече беше ясно, че за съжаление Ковърдейл повече вика отколкото пее. Но пък за негово неудобство, въпреки забраната за професионални камери, техниката се разви много и половината стадион снимаше с многопикселовите си телефони.

Първото ми впечатление от барабаниста Майк Терана е от интервюто, което направих с него и Аксел Руди Пел. Интервю имаше, концерт обаче нямаше. Трябваше да бъдат подгряващи на Scorpions в Стара Загора през 2006-та, но нещата се прецакаха. Едната версия беше, че дъжда който заваля е наводнил сцената, а другата, че Scorpions имат клауза в договора си, че на стадионно участие не излизат пред по-малко от 4000 души. После Майк гостува няколко пъти с Tarja, но все нещо ни пречеше да се видим очи в очи. Междувременно когато Rage имаха концерт у нас питах техния вокал Питър, защо след толкова години Майк вече не свири с тях. Той ми каза, че Майк по цял ден вдигал щанги в гаража си и от толкова много стероиди мозъкът му се бил изпържил. Не му се свирело с тях, защото щангите му били по-интересни. Накрая, през януари 2012-та Терана отново пристигна в София с Tarja и нашата среща се осъществи. Той дойде при мен с прилепнал анцунг, погледна ме и каза: “Ако ми дадеш да си измия зъбите ще ти отговоря и на най-неудобните въпроси”. Аз естествено съзрях безценна възможност и бях благосклонен към него. След малко се върна и ми даде едно от най-шантавите интервюта, които някога съм правил. Разказа ми как мечтае да е кечист на име Трола и да хапе по капачките на коленете противниците си. Направих прекрасно 15-минутно интервю, и когато на следващия ден тръгнах да свалям материала се получи греда. Оказа се че главата на камерата не е захапала добре лентата и въобще нямам първите шест минути от интервюто. Сериозните неща в началото отидоха на кино, а всичките глупости след това си седяха непокътнати. Така зрителите на Фрактура видяха само магариите на Майк. Но пък беше готино.

Джон Шафър от Iced Earth е многофункционална личност, към която аз изпитвам само уважение. Срещата ми с него се осъществи в края на 2011-та в един коридор на софийската зала Юбилейна. За интервюто ни той се появи с едни изумителни гуменки. Изчистени сини гуменки, на които на мястото където трябва да седят връзките, имаше изрисувани златни пирамиди и фараони. Говоря си с него, ма погледа ми постоянно в обущетата му. Той го забеляза и ме попита кой номер нося, защото ако толко ми харесват щял да ми подари един чифт. В турбуса си носел още един резервен. За всеки случай.

Едно от най-чаканите събития на 2011-та беше съвместното шоу на SepticFlesh, Amon Amarth и As I Lay Dying. Както се и очакваше коцертът предизвика сериозен интерес и организаторите се опитаха да преместят шоуто от зала за 800 човека в значително по-голямата “Христо Ботев”. Мениджмънта на Amon Amarth обаче попитаха дали и там всичко ще бъде разпродадено, и когато получиха отрицателен отговор не позволиха местенето на концерта. Оказа се, че за тях е много по-важно на сайта на Amon Amarth да пише, че всички дати са “Sold Out”, ама без да се споменава за колко хора е клуба. Групите пристигнаха навреме в деня, но изведнъж изскочи страшен проблем. Рампата на камиона с техниката заяде наполовина свален. И дотам. Като културен човек шофьора на камиона звъни на представителството на Волво в Германия, които му казват че ще му пратят специалисти от българското им представителство. Разбира се наште тук си го местят от единия в другия крачол и въобще не изпратиха човек да оправи проблема. В същото време организаторите от Force of Rock виждат, че става напечено и започват в продължение на няколко часа да свалят техника през малкия процеп на рампата. Естествено шоуто закъсня и феновете са бесни, без да знаят истинската причина. В това време аз започвам интервютата си с бандите. Първо идва Крис от SepticFlesh, на който му предлагам да го снимам подпрян на един кейс с китари. Защото ми се вижда адски музикантско. Той отказва, защото на него има надпис с името на Amon Amarth и не искал да си има проблеми с тях. Аз веднага се усетих, че между групите в турнето има яко напрежение, въпреки че не го показват. Малко по-късно на концерта им SepticFlesh не ни дадоха да ги снимаме фронтално, защото отзад се виждал трансперант на Amon Amarth. От своя страна As I Lay Dying бяха отворени към всичко, което поискахме от тях. Мениджърът на Amon Amarth обаче се оказа кофти копеле, което часове наред ни разиграва, че след малко ще ни заведе при Amon Amarth, за предварително уговореното ни интервю. Точно 30 минути преди те да се качат на сцената, след като ги чакахме няколко часа, той се появи и каза: “Еми, то вече няма време. Съжалявам, ама и от концерта им няма да снимате нищо”. Реших да си спестя онова с “да-ти-еба-майката” и си тръгнахме с екипа ми. Тъпото беше, че по този начин той ощети българските фенове на Amon Amarth.

Добре помня първото ми важно интервю и това беше през 2000-ната година със Suicidal Tendencies. Винаги съм ги харесвал и по младежки се вълнувах, от възможността да се видя лично с техния вокал Майк Мюър. За мое съжаление тогава той не дойде на интервюто. При следващото идване на бандата в София, Майк отново не се появи. И изведнъж за третото им гостуване на Spirit of Burgas през 2011-та, организаторите ми обещаха, че този път интервюто ми ще е точно с Мюър. В залата за пресконференции седим аз и оператора ми, леко подпийналия Фънки от S.M.E. и Васил Върбанов от Tangra Mega Rock. Вратата се отваря и плахо влиза само китариста Дийн Плезантс. Единственото което ми дойде наум беше: “Бах таа крива нива”. Сяда човека и аз му споделих, че това е третото ми интервю с него и съм се надявал някога в този живот и с Майк Мюър да се видим. При което Дийн се усмихна и ми каза, че ако искам може и да си ходи. Което разбира се не се случи. Почваме интервюто, а Фънки и Върбанов седят зад гърба ми и се смеят нещо. Дийн се опитва да не ги гледа, въпреки, че очевидно привличат погледа му постоянно. В един момент аз чувам как Фънки обяснява на някой по телефона си, че на връщане от Бургас към София няма да спира на пазара в Сливен да му купува домати. След което затваря и на висок глас разказва на Върбанов пълната история с митичните домати. Аз едвам се сдържам да не се попикая от смях, а Дийн, дори и не предполага какво се случва.

Едва ли има спор, че Pain of Salvation са една от най-интересните банди в последните години. Мозъкът на това чудо Pain of Salvation е Даниъл Гилделоу, с когото аз държах да ми бъде интервюто. И то взе че се случи на 8 октомври 2011-та, когато групата пристигна за първи концерт в България. Влязохме с екипа ми в една стая, където някакъв непознат човек извади една камера и започна да ме снима. Започнахме интервюто с Даниъл, при което ние снимаме него, а неговите хора пък снимат мен. Някакво извратено такова. Уговорените ни десет минути неусетно изтекоха и аз казах – Те т’ва беше. През деня бях прочел новината, че Сталоун и Шварценегер са в София да снимат втората част на “Непобедимите”. Реших да се пошегувам с Даниъл и му споделих, че е възможно Сталоун и Шварценегер по-късно да се появят на шоуто на Pain of Salvation. При което той се развесели още повече и каза, че ако дойдат със сигурност ще ги уговори да напише музиката за филма им. Сталоун и Шварценегер не знаеха какво изпуснаха, но аз с удивление гледах как Даниъл свиреше с лекота на китара без прагчета, все едно грифа беше продължение на ръката му.

PoS

През 2011-та мои колеги от БНТ ме помолиха да им помогна с няколко интервюта, защото репортера им нямало да може да дойде навреме. Едно от тях беше точно с веселяка Марк Фого, който заедно Mark Foggo’s Skasters бяха една от атракциите на феста. В движение реших разговора да го проведе моята приятелка, като докато го водех към мястото на интервюто реших да го объркам. Наговорих му куп щуротии, как интервюто сега ще е е за специализирания медицински канал “Surgery TV”. Целта на разговора е той да ни разкаже как се отразява дългогодишното пиене на алкохол върху черния му дроб. Марк през цялото време се усмихваше, без да знам дали повярва на нещата, които му казах. Когато пристигнахме на мястото с екипа той се обърна да ме пита нещо, а мойта госпожица му каза да ми говори възможно най-бавно. Понеже съм бил доста висок циркулацията на кръв горе в главата ми била бавна и ми трябвало известно време, за да осмисля какво ми говорят. Марк Фого започна да се смее неистово и със сигурност си е помислил: “В какво се забърках с тия двамата ненормалници”.

Една от най-чаканите банди на Каварна Рок Фест 2010 определено бяха Opeth. Групата принципно не разрешава да се снима професионално на техните концерти, но склониха да дадат само едно интервю за родна медия. За моя радост то беше за Фрактура, като аз от своя страна го дадох да го направи моя приятелка-журналистка, която им е страшна фенка. Тя се справи чудесно с разговора с техния вокал Майкъл. По късно на шоуто аз с интерес слушах историите, който той разказваше между песните, без да има никаква връзка със случващото се. Една от тях беше, че когато е бил малък в задния двор на къщата им са правели партита и той е пускал на касетофонa си балади на Scorpions. След като разказа тази история Майкъл каза, че ни е споделил това, защото сега ще изсвирят песен, която няма абсолютно нищо общо със Scorpions. Втората ми среща с него беше на 1 март 2012-та в столичния клуб Blue Box. Този път интервюто си го направих сам. Влизам в една соц-стая, където той ме чака, като си грее крачката на един калорифер. Като му казах колко добре му седят мустаците той ми отвърна, че има голямо значение колко добре свири на концерт, в зависимост дали е бръснат или не е. Огледах го – беше си обръснал брадата за софийското си шоу. Мустаците обаче си седяха непокътнати. Разговорът ни беше великолепен и аз го попитах защо, деебеш, ги разказваш тези чудни истории между песните. Той ми отговори, че го кефи и колкото повече публиката изпада в недоумение на него му става още по-готино. В края на интервюто го помолих да се снимаме за спомен. През цялото време до мен седеше един от организаторите на шоуто – Васил Върбанов от Tangra Mega Rock. Всеизвестен факт е, че Акерфелт ненавижда facebook, при което докато се снимахме Върбанов му каза: "Ти нали се сещаш, че той веднага ще си качи снимката точно там”. При което Майкъл започна да се смее с думите, че много добре знае какво ще направя.

Много добре помня цялата еуфория, която завладя страната ни през 99-та, когато беше обявено, че Metallica ще свирят на стадиона в Пловдив. Денят дойде и аз и мои тогавашни колеги в ММ се натъпкахме в една кола и бегом към Пловдив. Ама буквално се натъпкахме. На Ихтиман “мъртвецът” прегря и гарнитурата на главата издуха тотално. Времето течеше и решихме да се разделим на групи и да се возим на стоп. Първите от нас се качиха в един пикап, които отзад возеше кокошки. На мен и една колежка ни спря някакъв ямболски бизнесмен. Тъпото беше, че преди да съм се качил напълно той тръгна с колата и ми изкълчи крака. Реших да не го правя на въпрос, че Metallica чакат. Криво-ляво пристигнахме с още едно прекачване на стоп и зачакахме пред една странна зала, която беше отстрани на стадиона. Там трябваше да се състои пресконференция с Тях. Седяхме и чакахме часове наред, докато подгряващите Monster Magnet сцепваха публиката на стадиона. Много исках да видя лицата на Metallica отблизо, мамка му. Пожертвах Monster Magnet. Сред чакащите имаше пъстра гледка – родната банда Б.Т.Р. които носеха пликчета, в които имаше техни дискове и промо материали. Очевидно предназначени за Metallica. Погледът ми обаче беше привлечен от една млада госпожица-репортерка, която съм готов да се закълна, че беше облечена в гълъбовосинята си бална рокля. Гледам квото-гледам, погледът ми в роклята й. Накрая Metallica дойдоха и ни вкараха всички журналисти в някакъв спортен салон. През цялото време на импровизираната пресконференция наблюдавах жестовете и лицата им. Да видя дали все пак не са от някаква друга Вселена. Ларс ломотеше като латерна, Джеймс постоянно се усмихваше, Кърк беше с виненочервен анцунг Адидас, а Джейсън мълчаливо мърдаше с пръсти под масата и гледаше в пода. Вечерта бандата ни смаза на стадиона. Връщането ни към София отново беше пълно с веселие. Дойде да ни прибере един човек с малко пръдливо Пежо. Този път се натъпкахме още по-задушевно. На магистралата той сипа в казанчето на чистачките течност от бутилка Спрайт, която се и оказа Спрайт. И Титанът на мисълта пусна чистачките и стъклото се замаза яката. Отвори жабката, извади една ръкавица и почна с нея да маже още повече. Стъклото стана абсолютен мат. Всички седим и дума не обелваме, а той си показа главата от стъклото навън и така бавно кара 20 км. до най-близката бензиностанция. Там изми стъклото с вода и си тръгнахме. Следващата ми среща с Metallica беше доста по-удовлетворяваща, когато те дойдоха за втори път през 2008-ма в София. Организаторите направиха “кръгла маса” с журналисти, на която пет одобрени човека имахме възможност да си говорим лично с Джеймс Хетфийлд за 30 минути. Аз му седнах от дясната страна и ми беше интересно да видя с какви надписи е нашарил ръцете си. Над единия си палец има “M’81”, а на едната подмишница се мъдри голям надпис “Faith”, но изписан като логото на колите Ford. Той беше в чудесно настроение, но закъсня, и поради това от петте песни, които имахме разрешение да снимаме от подгряващите Down, снимахме само последната. След края на съвместното ни интервю му подарих една специална фланелка, която му бяха направили от магазин Yacko.

Един от най-усмихнатите и лъчезарни хора, които някога съм виждал е Кай Хансен от Gamma Ray. Първата ми среща с него беше в Каварна през август 2005-та година, когато те бяха подгряващи на уж финалното шоу на Accept. Аз отивам да правя интервю с него, а навсякъде всички гледат телевизия и коментират разпалено: “Ма как така се убили Георги Илиев от ВИС във Варна. Сега сигурно ни чака гангстерска война”. Аз пък се виждам с Кай, който в момента в който съзира надписа ММ на кубчето на микрофона казва: “Абе, ти да не си репортер на М-ики М-аус ТВ”. Аз се смея и не виждам как да му цитирам думите на тогавашния ми шеф Тони, който се шегуваше, че ММ е съкращение от Мъка-Мъка. Помня как ми разказа, че е суеверен и един път видял във вестника, че днес му е тройно-критичен ден за зодията му. С групата записвали албум в студиото и той не отишъл, защото между редовете в хороскопа си видял думите “Кай, не записвай китари точно днес. Денят е проклет”.

Бившият вокалист на Iron Maiden Пол Ди Ано на няколко пъти гостува в България през годините. В средата на 90-те, когато всички се пънеха да звучат като Pantera той не остана по-назад и създаде Killers. Точно с тях гостува и в София. На по-късен етап, вече само под неговото си име, свири на един порутен стадион във Варна. За мен най-интересно беше идването му през септември 2009-та, когато беше специален гост на 8-мия рожден ден на списание Про-Рок. Човекът едвам ходеше, тътреше се с един бастун и кълнеше наред някакви фенове, заради които бил в това си състояние. Срещата ми с него се състоя на една междуетажна площадка в клуб Blue Box. По време на разговора ни, той седеше на едно зелено кресло, което намерихме на етажа. Пол постоянно псуваше, fuck това – fuck онова, но с усмивка на уста. В един момент от интервюто, по стълбите зад него минаха голяма тълпа възрастни хорица, които носеха в ръка жълти торбички Billa. Аз се пошегувах, че неговите фенове-набори идват, и че за радост повечето са мацки. Дори и поувехнали леко. Той още повече се развесели и каза пред камерата, че вече нищо не може да го вбеси след случай в Перу, когато на негов концерт публиката масово е скандирала името на Брус Дикинсън.

Бившият басист на Anathema Дънкан Патерсън гостува в България за втори път през декември 2011-та. Лично за мен най-якото беше, че в състава на групата му се мъдреше името на клавириста Мартин Пауъл. Пичът е страшен музикант, който е свирил години наред в Cradle of Filth, My Dying Bride и Anathema. Аз го знам как изглежда от снимките му в нета и нямах представа как изглежда сега. Чакам го в бекстейджа на софийски клуб за уговореното ни интервю. По едно време влиза някакъв човек със сако, каза: “Здравейте, младежи” и се извини, че отива до тоалетната. Ние с оператора ми седим и си чакаме Мартин. След малко онзи персонаж излезе от тоалетната, дойде при мен и ми каза: “Измочах се, аре да почваме интервюто”. Аз пък чак тогава се светнах, че всъщност това е Мартин Пауъл. Гледайки късата му къдравка косица, която се завиваше зад ушите му. Представата ми за гримирания, свиреп и дългокос Мартин от Cradle of Filth се оказа крайно подвеждаща. Той обаче излезе жесток тип, който призна, че от пет години не е свирил на турнета. На въпросите ми за Cradle of Filth, на които той е написал едни от най-яките им неща, каза: “Преебах се че си губех времето с тях. Трябваше много по-рано да се запиша в университет и да уча там. Веселото сега е, че хем съм студент, а в същото време съм и преподавател в същия университет”. По време на интервюто ни Дънкан и останалите в групата влязоха в помещението и седнаха на един диван зад нас. Аз използвах този момент и му казах на Мартин, че ако желаят може сега да им снимаме едно общо порно на цялата банда, да го качим в youtube и останалата част от турнето им да мине при небивал интерес. Естествено настана музикантско веселие и глъчка и разговорът ни тръгна още по-добре.

Британците Skindred бяха една от основните банди на Spirit of Burgas 2011. Интервюто ми се състоя в късния следобед почти до главната сцена на фестивала. В същото време родната банда Пиромания правеха саундчек и шума беше адски. Доведоха ми басиста и китариста на Skindred и ми казаха, че интервюто трябва да стане сега. Нямало такова нещо, като по-късно. Врътката беше, че нито те ме чуваха аз какво ги питам, нито аз тях какво ми отговарят. Единственият ми шанс беше да се приближавам до тях и да крещя въпросите си. Което отстрани сигурно е било комична гледка. На другия ден като прегледах материала видях, че повечето се е получил добре, но имаше и записан момент в който те си говореха помежду си: “Въобще не го чух какво ме пита, но ще говоря каквото ми хрумне”. В крайна сметка се получиха шест чудесни минути интервю с тях.

Arch Enemy бяха един от гвоздеите на Каварна Рок Фест 2011. Доста трудно, но групата склони да направи едно единствено интервю и то беше дадено на мен. Организаторите от Loud Concerts ни настаниха в една стая зад сцената и зачакахме. След минути при нас влязоха вокалистката Анджела и мотора на групата Майкъл Амът. Ако човек съди по гласа й ще си представи една голяма и солидна жена. Анджела беше висока малко под 160 см. с черно клинче, фланелка с надпис “Изключително агресивен женски индивид” и модни очилца. И тежеше не повече от 45 кг. Помоли ни да не снимаме докато усърдно си сложи червилце, докато Майкъл наблюдаваше с усмивка реакциите ни. Последвалият разговор беше много лек и приятен до момента, в който не я попитах какво искат от нея феновете й. Тя отговори, че са тривиалните неща – секс, да се омъжи за някой или просто да се докоснат до нея. Важният момент беше, когато каза, че не би отказала да се омъжи за някой милионер. Тогава по смяната на физиономията на Майкъл усетих, че те имат търкания във връзката си на тая тема. След това рязко смених темата с весел въпрос, защото не ми се искаше интервюто да свърши преждевременно.

Понякога ми е трудно да си представя как стана така, че толкова специфична група като Cynic, успя да дойде в България. Това се случи на Каварна Рок Фест през 2009-та година. Двете основни фигури, китариста и вокал Пол Масвидал и барабаниста Шон Рейнърт свиреха в Death, а албумът им “Human” от 91-ва ми е един от най-любимите. Признавам, че когато научих че Пол и Шон ще идват със собствената си група Cynic се развълнувах. Интервюто ми се състоя в бекстейджа, където дойдоха и двамата. Пол каза че само той ще говори, а Шон си чатеше с някаква госпожица на лаптопа си, отстрани. Аз се бях подготвил добре и буквално утепах Пол с въпрос за баща му, който е известен банкер и бивш кандидат-кмет на Маями. Всъщност ме интересуваше как семейството му е приело факта, че сина им е станал музикант, а не човек с по-високи социални цели. Пол отговори, че е щастливец, защото в латиноамериканските семейства първородният син носи името на бащата и тежкото бреме на очакванията на семейството. Той обаче е втория син и е можел да избира. След края на интервюто ни се снимах и с двамата и те с изключителен интерес разглеждаха фланелката с която бях. Бяла, на която имаше голям надпис “Headbang Responsibly” и отдолу ренгенови снимки на счупени вратове.